“Здравей, Виктория. Пише ти едно послушно момиче.”

Здравей, Виктория- помниш  ли-  така започваше писмото  ми  до теб отпреди  повече   от  две  години (вече  и  аз  не  знам  точно  колко,  имам  чувството  че  те  познавам от  векове).  Тогава  прочетох  за  теб  в  пресата, в  един  момент  от  живота  си, когато   се  бях  загубила.  Незнаех  коя  съм,  незнаех  какво  правя,  какво  да  правя  и  към  кого  да  се  обърна  за  помощ.   И  тогава  случайно  попаднах  на  статията  за  теб  и   Училище  по щастие- където   разказваше  за  метода  на  тренинга и  за  това  че  винаги  във  всеки  един  момен  ние  избираме  какви  да  бъдем.  И  аз  избрах.  Избрах  да  Бъда  Щастлива.

  Знаеш  ли днес   в  едно  радиопредаване имаше  въпрос -  “Как  бихте  озаглавили  живота  си  ако  беше  книга?” Замислих  се.  Моята  книга  бих  я  разделила  на  две части  -  преди  да  те  срещна  и  след това.   Първата  част  бих    нарекла  “Сърце  под   наем”, защото  отдавах  душата  и сърцето  си  на  всеки,  който  ги  поиска.  Обичах,  страдах,  доверявах  се,  раздавах  се без  дори  да  се   замисля  какво  остава  за  мен  самата.  Докато  един  ден  нямаше  какво  да  дам -  бях  раздала  всичко.  В  сърцето  и  в   душата  ми  беше  празно.  Нищо!

  Усещането  за  празнота  е  страшно – Изчезва усмивката  от  лицето.  Очите  загубват   блясъка  си.  Тялото  се  прегърбва  и започва   да  те  боли  навсякъде.  Не  те  интересува  нищо  и  нищо  не  е   в  състояние  да  те  развълнува  и  разсмее.  Изпадаш  в  летаргия и  потъваш  в  безвремие.  Изолираш  се  от  хората  и  не  искаш никой  да  ти  обръща внимание.   След това  идва  онзи  глас:  Никой  не  те обича!  Ти  си  сама!  Никой  не  се  интересува  от  теб!  Нямаш приятели!  За  толкова  години  не  си постигнала  нищо!  Животът ти  няма  смисъл!”......и  още  и  още  и още.

 Не  съм  от  хората,  които  се  предават  лесно  и  твърдя  че  съм  силен характер (а  какво  ли  е  да  си  слаб),  но когато  “врагът”  е  в  мен и  ме  познава  толкова  добре  знае  как  да  ме  нарани   и  то качествено.

 И  тогава  те  срещнах.  Тази  част  от  книгата ми -  живота  ми,  която  започнах  да  пиша  заедно   с  теб  бих  нарекла:  “Път  към щастието”.

 В  началото  ще  ти  призная  бях  изплашена и преди  всяка  среща  се  чувствах  притеснена -  очаквах  още един  съдник, още  един  който  да  ме  учи  как  да  живея.  Слава Богу, че  не   се оправдаха  очакванията  ми!

Ти   беше  до  мен  през  всичките  часове, които  прекарвахме  заедно-  до  мен  в  истинския  смисъл  на  думата.  Много  често  се разплаквах,  когато  ми  кажеше -“Браво!, Прекрасна  си!” –помниш нали,  защото  не  бях  свикнала  да  ме  хвалят, да  ме  подкрепят   и  да  имам  човек  на  моя  страна,  който  ще  вярва,  ще  ме  обича  и  ще  бъде  на  моя  страна  каквото  и  да  направя,  каквото  и   да  кажа  при   всякакви  обстоятелства,  просто   защото  съм Аз.  Това ми   помогна  да  преодолея   страховете  си,  съмненията  си,  чувството  на  вина  и несигурността  които  изпитвах.

Толкова  много  уроци  трябваше  да  науча  в  твоето училище, но   мисля  че се  справих  добре  и   заслужавам  отличен.  Да,  това  наистина  съм  Аз.  Намерих   се -  добрата, уверената,  доверчивата,  усмихнатата,  красивата, лъчезарната, обичащата, щастливата.  

Благодаря ти,  че  ми  помогна да  открия  блясъка  в  очите  си!

Благодаря  ти, че  върна  усмивката  на  лицето ми!

Благодаря  ти,  че  върна  щастието  в живота  ми!

Благодаря!

Успех  на  Училище  по  щастие  и  не  спирай  до  тук -  имаме  нужда и  от  университет.

                                        Подпис:   Едно Щастливо Момиче

Как си казваш щастливо момиче.Мари

това може да бъде всеки от нас. И ти може да се казваш и Мари и Мария и Мариана. Важно е кой си ти и как се чустваш със себе си.
Благодаря ти че си тук.

Здравей Мари, обръщам се към теб защото питаш коя съм. Казвам се Златина и нямам проблем да се разкрия - сега вече Не, но ми трябваше много време докато разбера че няма нищо по ценно от това да си Истинския си Ти. И през цялото това време Виктория беше до мен- но не като ми държеше ръката и плачейки на рамото и, а с любов, разбиране, вяра в моя успех и приемане- независимо какво исках или какво правех. Трябва да ти кажа че такава подкрепа - безусловна не съм получавала и от собствените си родители (твърдя че имам много добри родители). А знаеш ли какъв беше нейният отговор тогава когато и написах това писмо? "Здравей, Златно момиче!".............. И оттогава нямам никакви проблеми да казвам името си. Аз съм Златина.
Поздрави! И ти подарявам Щастливото момиче - то няма да се изчерпа, има за всички които искат да го добавят към името си и искат да са Щастливи!