При мен дойде една жена на средна възраст и започна да ми разказва за живота си. Не бе омъжена и живееше с майка си. През цялото време се притесняваше какво ще каже майка й ако знае, че се тренира за да си намери съпруг.

Имах и клиент, към петдесетте години, който продъжаваше семейната традиция като се занимаваше с бизнес, наследен от баща си. Той сподели, че "ако и един ден отсъства от магазина, то баща му сигурно ще се обърне в гроба". Мечтаеше да работи нещо съвсем друго, но не смееше да предприеме нищо по въпроса, въпреки, че никой от синовете му не проявяваше интерес към бизнеса и той знаеше, че все някога ще трябва за го затвори.

Една друга клиентка реши, че трябва да бъде съвсем различна от майка си и за това отричаше и изтри от живота си  всички теми, които са свързани с майка й. Всичко, което майка й казваше, не бе вярно.

Една друга жена непрекъснато казваше, че майка й е пример за подражание и тя се стреми да бъде като нея. Оказа се, че тя й подражава и в т.нар. "наследствени болести". Когато се оказа, че не е длъжна да приеме "целия пакет", тя озравя доста бързо от една от тези "наследствени болести" и не се наложи да я оперират.

Тези и още много други случаи ме наведоха на мисълта, че израза "какво ще каже мама/татко" играе огромна роля върху нашия живот(знам, че не съм оргинална ). Това е основен критерии при взимане на решения при хора, които независимо от възрастта си, от това дали живеят или не с родителите си, дали те са живи или не, при взимането им на решения и избори.

Това са хора, които продължават да гледат на света през очите на родителите си, продължават да спазват техните принципи, начин на живот, мироглед.

А правилно ли е това? Кой знае кое е правилно или не? Кое може да и каже кое е добро за нас и кое не? Само ние самите.

Може би все пак на някакъв етап на живота е време да пораснем, да узреем и да си създадем свой мироглед, свой живот, своя ценностна система? А всъщност защо не и сега. Поне да поставим началото им.

И повярвайте ми това не зависи от възрастта. Много "добри деца", които не са преживяли на време бунта на пубертета продължават да живеят така по инерция, водени от "какво ще кажат мама и татко". И както казва един мой познат "Признак за зрялост е това да се съгласиш, че нещо е вярно, дори и когато  е казано от твоя родител".

 

Вярно е, Виктория, но си мисля, че в случаите, когато човек не е успял, както казваш, да изживее бунта на пубертета, когато му е било времето (а този бунт почти винаги е много силен, изпълнен със сила), то това означава желязна родителска хватка, от която, колкото по напредва човек във възрастта, толкова по-трудно се измъква. Поне в БГ има и друг проблем: поради ниския стандарт, родителите помагат на децата си дълго време след като последните отдавна са престанали да бъдат деца, създали са семейство и имат на свой ред деца. Тази помощ може да се изразява по много начини: чрез гледането на децата, докато "средното" поколение е на работа, материална помощ (било чисто финансова, било под формата на зимнина например), връзки и познанства на родителите, чрез които децата например намират по-добра работа и т.н. А липсата на пълна финансова и/или материална свобода дава коз в ръцете на родителите да продължават да манипулират "децата". Тогава измъкването става още по-трудно, но пък няма начин - трябва да се направи. Не си спомням дали не съм качвал като коментар при теб един пасаж от "Последна любов в Цариград" от Милорад Павич, който илюстрира много добре отношенията между родителите и децата и нейното въздействие върху живота на децата. както и да е, ще гонаправя в следващите два коментара, защото е интересно, но е малко по-дълго:

"– Ето как стоят нещата с тебе, сине мой. Представи си две числа – едно мъжко и едно женско. Или по-добре представи си две неприятелски войски, които се сражават. Едната побеждава, както в миналата война победи френската войска, където беше твоят баща. Другата губи, както изгуби австрийската войска. Но обърни внимание – победата няма деца, има само баща. А поражението има стотина деца. Помисли, кой е по-силен? И какво става с победителите след победата? Страшен, брадат и непознат на тебе човек, въоръжен до зъби, кален до шия, се появява неочаквано вкъщи, изплашвате до смърт с непознатата си миризма и целува майка ти преди ти да успееш да излезеш от стаята и да разбереш, че това е баща ти. Същото се случва в домовете на всички победители. Оттогава и досега те държат здраво своите жени, коне и сила. А децата си, тебе и твоето поколение ще ви държат в сянката си и на юзда чак докато почнете да си броите белите коси.

Но сега погледни малко другия, неприятелския мундир, в двора на съседната държава, която заради баща ти и френската войска изгуби войната. Там бащите са се върнали вкъщи посърнали като кутрета, съсипани. Войската на победените бащи е заляла с нещастие цялата тяхна земя. Цяла Австрия и Прусия. И какво става? Техните синове, твои връстници, които не са носили още оръжие тогава не са могли да понесат и вината от изгубената война. Нямали са никакви грехове на душата си, бентове насреща си, никакви бащи на вратовете им да ги яхат. Затова днес те могат това, което вие не сте могли никога. Могат всичко, което можеха вашите бащи. Искаш ли доказателство? Доказателството ти стои на раменете. В миналата война твоят баща Харалампи Опуйич уби прочутия австрийски стрелец Пахомий Тенецки. И сега, след толкова години, ти, синът на твоя баща победител, както и синът на победения Пахомий Тенецки, също сте войници. Но виждаш ли, ти в Наполеоновата, той в австрийската войска, нямате еднакъв чин. Ти си поручик, а той е вече капитан, независимо, че ти е връстник. Това значи, че силните в тази съседна армия, която изгуби от вашите бащи миналата война, са с едно поколение по-млади от силните във вашата армия, където все още господстват престарелите ви бащи. Но с тях, с тези силни, сте очи в очи вие, слабаците, които и досега нямате никакви права, но ще носите цялата отговорност и целия риск на новата бойна свада. В нея, в новата война ще се сблъска вашето слабо поколение синове на някогашните победители с могъщите синове на победените. Затова се пази и си имай на ум, че иде часът на тежко изпитание за тебе..."

:)

мирогледа на нашите. При мен бунтът на пуберитета се изрази в събиране с пиянски (не наркомански) метълски компании и системна (зло)употреба на алкохол. За съжаление твърде дълго се бунтувах, та сега май се обажда и черния дроб, ама това е друга тема ;) Лошото е, че се чувствам косвено виновен, че сега майка и татко ги няма, а да си сам на този свят (макар, че имам прекрасно семейство) е нещо, което не пожелавам никому...
Все пак, ако някой ден, недай си Боже, по една или друга причина семейството ми ме изостави, ще знам, че има царство, което е вечно и всеки е желан - това на Цар Алкохол... ;)

въпреки, че такъв "войнствен" поглед на нещата ми е малко чужд, както и терминологията, но има много мъдри неща тук.

Явно дълъг пубертет караш. Видях, че си на 36 години. Казвам го без цинизъм. Понякога започваме късно, понякога продължаваме дълго. Но бунтът срещу родителите е нещо естествено и здравословно. Така задравяваме крилата си.
Жалко, че си готов да заплатиш такава висока цена - да се напиваш, да плащаш със здраве само и само за да избягаш от действителността. А може би пропускаш нещо много красиво? Помисли ли за това?

При мен дойде и една самотна жена, която след няколко разговора стигна до твърдението, че майка й не я обича "защото човек, който обича - не постъпва така". Освен това тя вярваше, че "щом майка й не я обича, тогава и никой друг не може да я обича". Т.е. тя си бе затворила вратата за любовта - плътно и здраво я бе залостила с "каквото й да направи, майка ми с нищо не може да ме убеди, че ме обича". Не бе оставила на майка си и на всеки друг никакъв шанс.
Постепенно разделихме любовта на майка й към нея, от любовта на другите хора.
След това, че изясни, че майка й не проявава любовта си към нея по начина, по който тя иска, но тома не значи, че не я обича. Майка й просто "говореше" друг език на любовта, изразяваше си чувствата не с думи, а по други нейни си способи.
След няколко разяснения, тази жена повярва, че тя заслужава да бъде обичана, че може би и дори и майка й я обича, но тя не е разбрала това (рещи се да я попита, вместо да прави предлоложения(. След това реши да погледне по друг начин и на отношенията с баща си, а това доведе, че престана да се страхува когато има мъж около нея, престана да ги отблъсква.
Разбра, че няма мъж, който я обича, само защото тя не го е видяла за възможно. Тя казваше за себе си "Аз съм от този вид жени, който никой мъж не харесва". Тя бе "от хората, които никой не обича".
Всичко това бе "засадено" в съзнанието й и ние го променихме.
Днес тази жена вече се смее по-весело, танцува и си пее дори. Тя повярва, че от вида жени, които всеки обича и иска да бъде в близост с тях.
Това е един от най-вълнуващите ми случаи - да възръвна в някой вярата в любовта. Какво по-прекрасно от това?

Може би е така. Иначе пуберитета при мъжете започва на около 14-15 и завършва със смъртта ;) Не ти ли се е струвало някога, че живееш в триизмерна проекция на многоизмерна реалност и всъщност нашия свят е просто една "демо" версия на истинския Отвъд?

Твоето твърдение е още едно доказателство, че не познавам достатъчно мъжете. Аз все вярвах, че в някакъв етап те узряват и стават самостоятелни. Ти ми срути един мит в момента :)))
Аз не смятам че има истински и не истински, но ако ти вярваш в това, тогава не е чудно че търсиш бягство в алкохола. А не мислиш ли, че и той ти помага да виждаш нещата около себе си в "демо" вариант?