Две деца

Две деца тичаха по пътя. Радваха се на своите метални обръчи. Бутаха ги с пръчките и ги търкаляха към бъдещето. Нагоре-надолу – спускане-изкачване, падане-ставане. Детска игра. Надолу-нагоре, как хубаво им е сега.

Така залисани в играта не забелязаха как времето ги променяше. Растяха, играеха, забавляваха се и бутаха металните си обръчи по пътя. Умело ги насочваха с пръчките си. Заливаха от смях при всяко падене. А падаха, често падаха. Чистеха коленете, връщаха се н а пътя и продължаваха. Игра... Живот...

 Да, позна,  ние сме това. Така беше тогава, а сега?

Отново сме заедно, отново с децата. Всеки със своите. Не, днешните деца не тичат. И въпреки всичко падат. Но, не се смеят. И не плачат. И да станат не успяват. Не плачат, но  се оплакват. Тежко им е по пътя. Скучно им е, сиво. Играта с обръчи не съществува. Пътищата за задръстени с коли, няма място за детски игри. И има все по-малко свободни пътища. Няма метални обръчи, дървени пръчки, прости игри, простота.

А може би ние трябваше да ги научим на това – на игри, на простота, на сега, на шега, на смях, на падане със смях, на ставане, на започване отначало. Та какво е падането? Само част от пътя. А какво е смехът? Пътят, целият път. Пътят на смехът, на игрите, на децата, на забавлението.

Хубаво ни беше. Весело. Заедно. Не се състезавахме. Оставахме заедно и когато тичахме по пътя и когато падахме и ставахме със смях. Играехме една и съща игра. Дни наред и ни беше интересно.

А сега? Скучно. Няма игра, няма заедно, не сме деца. Ние сме с деца. Пораснали деца. Само тишина, скука и самота.

Аз дълго време бях спряла да търкалям обръча на живота, бях забравила съм как да го насочвам с пръчката. Улисала се бях в бързане. И бях спряла да играя. И  живота ми бе станал скучен, тъжен, самотен.

Но ето, че днес си намерих стар, ръждясъл обръч, дървена пръчка и път. Моят път. Започнах  играта отново. Затъркалях се заедно с обръча  по пътя. Чух смеха си. Ръждясъл като обръча. Но и звънлив като него. Неостаряващ смях.

Каня те сега. Присъедини се. Към смеха, към падането, към тичането, скачането. Към играта. Играта на живот....

Благодаря ти, че дойде. Хубаво ми  е, че сме заедно. Намерихме общия си път. Вече не ми е сиво и самотно. Леко ми е. Играем  без да се състезаваме. Всички сме победители. Всеки има свой път, свои правила, свой старт и финал, свои скорости и свои скрокове. Свои правила в общата игра.

Децата ни наблюдават и се учат от нас. Не е късно. Винаги е навреме. Днес  започваме отново да търкаляме своите колела по пътя на живота. Не сме забравили умело да ги насочваме  напред към бъдещето. Всеки  по своя път и заедно на път.

Нагоре-надолу. Забавно е, смея се на глас. Падам и се смея, ставам и продължавам.

Хубаво ми е...

Благодаря ти, че си с мен.

15.09.2007