През лятото, по време на  ваканцията, реших да заведа дъщеря си на контролен преглед в поликлиниката. Имаше хора и седнахме да дочакаме реда си. Беше топло, задушно и скучно. Кое ли дете обича да му губят от ваканционното време за лекари и прегледи? Особено, когато се чувства добре.

Тогава влезе то – търкаляща се, малка, космата топка и започна да подкача между хората. Спря се и при нас. Куче в поликлиниката?!

Веднага се разбързаха и го изгониха на улицата.

"Мамо, хайде да си го вземем!"- прошепна дъщеря ми. "Но ти не обичаш кучета" – отвърнах спокойна. "Кучета – не! Но това – да"- изненадаме тя с отговора си. Разговорът бе прекъснат с влизането ни при лекаря. Приключихме  бързо. Останала доволна, че и доктора потвърди, че дъщеря ми е здраво и добре развито дете, излязох заедно с нея от поликлиниката. Тогава го видяхме отново. Друго малко момиче галеше малката скачаща топка и молеше майка си да го вземат у дома. Дъщеря ми настръхна - "Ще ми вземат кучето, а аз първа го видях". Приближих се към другата майка. Обменихме опит по темата кучета, деца и отговорности.

Тя каза, че в къщата им няма място за куче, но може би ще го вземат да му потърсят дом. Жалко ще бъде да го оставят само на улицата. "Но то си е мое" – каза дъщеря ми и го прегърна. Стоях изненадана. До този момент тя твърдеше, че не обича кучета и се страхуваше много от тях. "Сигурна ли, че ще се грижиш за него?" – попитах и след категоричния й отговор - "Разбира се, нали е мое!" - тримата потеглихме към дома.

Така се роди едно щастливо приятелство започнало с лекарски преглед насред лятната ваканция.

***