Разговори с морето – Страданието?

Времето беше хубаво. В началото на март. Имаше слънце и лек ветрец. Толкова бях заета да страдам и да се самонаказвам за това, че имам дълг към банката и че незнам как да го изплатя, че забравих, че морето е безплатно и един от на-верните ми и мъдри приятели. Когато и да отидех – винаги беше там и никога не ми обръщаше гръб.

Бях седнала на скала близо до вълните и се бях загледала в един остър камък. Имах чувството, че се е забил в гърдите ми и ми пречи на дишам.

 

Попитах морето –" Какво става с моето страдание? Защо толкова страдам? И как да се отърва от страданието и да го заменя с удоволствие?"

Затворих очи, задишах дълбоко и зачаках отговора. То винаги ми отговаряше мъдро, просто и наочаквано. И сега да мен стигна неговия глас:
"Гледаш към острия камък и той ти пречи? Задушавате? Страдаш? Но ти продължаваш да гледаш само него. И това е страданието – има го, то е неотменима част от нас, не можем да го изтръгнем със сила от себе си. Но можем да го приемем. Когато се вглеждаме само в него, ние пропускаме да видим безкрая на Небето, да се зарадваме на топлината и светлината на Слънцето, да поемем простора на Морето, свободата в полета на птиците, изобилето на Морските дарове. А това са неща, които ти обичаш и ти носят радост и удоволствие.

Остави страданието там, където е. То не може да изчезне, но с времето милващото постоянство на морските вълни ще го заглади и то няма да те пронизва и измъчва толкова."

 

Отворих очи и видях отново острия камък забит там в средата на малкото заливче. Та той беше толкова нищожен в сравнение с Небето, Слънцето, Морето, Мидите, Пясъка, Вълните. Всички те ми се усмихваха с разбиране. Бяха стояли там през цялото време и ме чакаха да забележа тяхната сила и красота. Усмихнах се и аз, отпуснах се на скалата, задишах дълбоко и се наслаждавах на един прекрасен ден с един мъдър урок. Благодаря Море!Ти си добър и мъдър приятел.

1. http://www.youtube.com/watch?v=wlDWXv-cIh8&eurl=http%3A%2F%2Fsofiya%2Eblog%2Ebg%2Fpoezia%2F2009%2F08%2F08%2Fpangu%2E376348&feature=player_embedded

 

Наистина пропускаме прекраснито наоколо докато се мислим колко сме велики в страданието... а то го има и е полезно за да даде дълбочина на прекрасното, любовта, безкрайността... като морето... има дълбочина... но да се задържаш дълго на дъното е безмислено ...