Някога, някога, преди много лета на някаква уличка, толкова мъничка спря веднъж ... Страха. Смело огледа се, в душите подпъхна се, бързо бизнеса завъртя и квартала цял завладя. С него появиха се, властта  присвоиха си Срама, Вината и Гнева.

Заедно тримата  на Страха под егидата бързо завладяха и града.

Всички ги заслушаха, в дела и думи се прислушваха и така бавно,бавно града опустя. По празните улици се забавяваха, със закъснелите минувачи се задяваха, и си правеха пакости и шеги с всеки, на който погледът им се закачи. Вече не на шега хората се покриваха, по къщите се скриваха, навън само по светло излизаха, по малките улички не навлизаха и своите работи бежешката довършваха и вечер вратата тръшваха и чак тогава  поемаха въздух, но и това тихо, без много врява.Че знае ли човек къде да се дява?

И тогава, без това да знае, без да си помисли нещо даже, се появи Същество безименно и безинтересно. И веднага Страхът хвана го на тесно: "Кой си ти? И от къде се дяна? Как така от мене страх не те обхвана?"

Мисли Съществото и незнае как да отговори, какво трябва да признае. Май нахълтало е в чужда територия, май засегнало е някаква теория, нечии правила, закони. Как да се измъкне то от тези  чужди двори? Стои усмихва се и мисли, че е в някаква игра, която ще приключи, ей сега и тогава те ще са приятели с това мило, приятно, непознато същество, което малко страх го е от него, но човешко е, нали? Нима може да вини, че някой страх го е? А и себе си няма в какво да  обвини? Какво? Какво от туй, че са само непознати? Това причина ли е за кавги?

Но играта не приключва. Идват, карат се, крещят. Нима наистина се случва? Пак? Как така без да разбере попаднало е на бойното поле? И кошмарът продължава.

Ето и Срамът към тях се присъединява, Вината веднага надава глас, а Гневът в крясъците ражда своите "прекрасни" преживявания и с удоволствие дава им "зелена светлина". От кога не е имал случай да се накрещи на свобода?

И в цялата тази суматоха Съществото безлично, безименно подадна на водовъртежа в потока. Той го завлече, завъртя и докато се усети - загуби своята свобода.

Всичките преданни граждани за своя водач Страхът се застъпиха, заедно с Вината, Срамът и Гневът напред пристъпиха, Съществото безименно арестуваха и докато на ядосани се преструваха, организираха съд – справедлив и честен, както се подобава на "градът им местен, на местното ръководство, на доброто им име, на честта, уважението, репутацията и всичко останало", което само на книга беше останало и което го пишеше в градските правила и закони, които наистина действаха преди Страха да ги подгони, преди да завладее властта и изгони всички добродетели от тези места.

Така бързо и ефективно Съществото беше осъдено наистина , а не фиктивно на доживотен затвор в тъмница посторена спецално за целта там в далечната планина, в пещерата непосещавана от древни времена.

 "Присъдата влиза в сила от днес до края на света".

Съществото всичко това изслуша, но  и много не разбра, защото не говореха за него, а за  Чудовището страшно, което тук се появило прашно, незнайно откъде. Страхът заплашило и ето застрашава града и цялата държава и ако не бъде затворено навреме опасността продължава и ще бъде бреме на световно ниво.

 "Чудовището трябва ний да спреме". И Съществото се съгласи с това. Щом е толкова опасно, щом така прави, то е ясно – да го затворят веднага "от днес до вечни времена".

Гласуването се проведе бързо, качиха Съществото на каруца, понеже пътя дълъг, а то напоследък куца и го закараха до планината, там в затвора, в пещерата, приготвиха решетки здрави, приготвиха и нарове корави, оковаха го "за всеки случай", сложиха и катинари и доволни от успеха, ефективността и бързината се върнаха при другите в града на Долината.

Съществото чак сега узна, че то Чудовището е и призна, че може би са те прави, те са мнозинство, а той е сам, пък  и са го учили, че по рождение "другите са прави", това "не е съвпадение, че всички така мислят" и те "най-добре разбират", те "имат право навсякъде да се навират" и "щом са много – не грешат" . Значи то Чудовище е – със или без съд.

Седна на нара наранено, учудено и притеснено, как така до сега не е узнало, че е толкова опасно, как така не е признало,че е толкова страшно, агресивно, добре че тези хора му показаха най-сетне неговата истинска и ясна същност. Идва му от моста да се метне, но те добрите го затвориха да не вреди на  хората и на себе си дори. Добре, че някой пръв се сети и вериги да му метне, че както казват те, е силно, мощно ще помете и камъни, и стоманени решетки.

Не нека първо се успокои. Това го чака в тези дни, заплака тихо, а му идваше да реве на глас. Всъщност прави ли са тези, които със своя глас на затвор вечен го осъдиха и така  да млъкне го принудиха? То ли тях заплашва или нещо вътре в тях ги хваща? То ли е така страшно, агресивно или нещо, което е за хората невидно?

Толкова въпроси и толкоз много  дни да търси отговори до зори. Време имаше в бол, но го болеше повече от зъбобол. Бори се, дърпа се и най-накрая се отчая, предаде се, не вярваше , че ще му се види края.

И тогава една сутрин от някъде оттам пристигна с музика и  с там-там, група деца на ексурзия от училището в града. Деца, които чули от техните родители и баби, че в тази пещера от незнайни времена се крие чудовище, което няма нищо, нищичко в света, даже името му взели и в пещерата го наврели. Това бяха малки весели деца, които не бяха чули за Страха и за неговата власт над хората в града, над хората от възрастната част.

Към планината наближиха, от автобуса се спустиха, и в редичка два-по два в пещерата влязоха с фенерчета в ръка. Някаква непозната миризма ги блъсна грубо по носа, но не спряха да настъпват, бавничко, внимаваха къде да стъпват.

Ето чуха шум и спряха, най- плашливите запяха и Песента със своите крила полетя лекичко по ръботете на голямата скала. Стигнала до дъното на тъмнината, Песента заглъхна, огледа се и спря и там какво видя? Чудно хубаво Нещо с душа на  дете, рошаво, изцапано, плашливо кат мече, гледа с огромните очи, но в тъмното не може Песента да различи.Чува я, но не може да я пипне, как иска да я стигне и да рипне с нея по скалите, по облаците, по мечтите. Какво вълнение, отдавна приживяно, какво видение, невидяно, какво спасение мечтано.

Ето миг-два-три, очи огромни отвори и в тъмнината различи, блеснали десетки детски очи, ръце протегнати, да докоснат Нещото, посегнали, да  го прегърнат понечели.

Така в тази тъмна пещера заедно с Душата на децата  влязоха Любовта и Светлина. Да го освободят пристигнали, да го изведят посмяли, да го погледнат засмяни, да му кажат, че го харесват, да видят в него Човека и Детето. Болката и скръбта се стопиха в нежна му душа, която страдала е така невинна до сега.

Навън е вече привечер, спокойна подготовка за вечеря в домашна обстановка. Съществото – Чудовище – Дете не знае дали да седне и да прочете тези редове.

Да си спомни свойто минало или да си спомни, че е минало и да продължи напред, защото първо е Човек, след това Дете, Жена или Мъжага. Но какво това ли го засяга? Сега се чувства тук добре, обичан, значим. Животът му е проход проходим, или пътечка весела и закачлива, с аромат като на цъфнала на село слива, или път, постлан с червен килим, покрит със слава, награди и успехи, такъв какъвто вижда често го в сънища, планове или в мечти.

Послушай своето сърце и ... замълчи !

Навън действителността е тъй прекрасна, по-хубава от всякакви мечти. Не спирай ти потока, с него потечи, а ако нещо си забравило, върни се в началото и редовете горни прочети.

А ако всичко ти е ясно, загледай се в ляво-дясно, забележи това, което Детето в теб твори, което то е писало или рисувало, което е запяло и надумало, отбележи всяка мъничка следичка, която е оставила в теб неговата детска ръчичка и която ще допринесе за голямата промяна на света. Това сме Аз и Ти, и Той, и Тя и още хиляди Деца.

2.11.06

© Victoria