Всички сме деца на Вселената

който векове съм крила, който в корема си съм свила, скътала на няколкостотин ката. Да си дам това разрешение - да ме чуят, видят, забележат. Моето раждане да отбележат. Да признаят моето съществуване. Да призная пред себе си – Аз съм тук.

И като това го казвам, цялото тяло се свива, сковава и отново се скрива в дълбока дъбрава. В скривалища, дълбоки пещери. Така никой да не знае, че родила се е мома Виктория - за добро ли за лошо, на кой каквото сторя.

Стоя си скрита, под сто кожуха покрита, да не би някой да дойде и отново зло да ми стори.

Ето виждам картина – стоя насред полето, съвсем на открито и стоя и вдигам шум. Просто давам знак, че съм жива, просто мърдам, дишам, говоря и някакси с това движение привличам своите врагове – хищници, хиени, чакали.

Идват късат, дърпат, ядат, бавно, бавно се свършва светът.

Има и по страшна картина – нощем е насред полето, отново на открито без скривалища и спасителни ями. Аз смело давам знак за помощ – огънят свой си запалвам и чувам шумове и стъпки и.... радост! – идва спасителната команда.

Но отново хищници се приближават, от онези страшните – приятели-предатели.

Дето отвън и от вътре са нещо различно, дето ядат те бавно за твое добро. Дето разкъсват на малки парченца и благодарности чакат. Дето трябва да им се умилкваш и да им казваш, че обичаш това. Колко е страшно, кошмар преживян.

Не на сън и не на яве. Но той стои си някъде там, вътре в дълбокото мое съзнание.

И сега ме заключва. И не мога да се изправя и по най-човешки да кажа –

Тук съм!

Тихичко шепнейки – ужас необятен. Стоя си с тъмното и чакам за помощ.

Но тя не идва, не защото я няма, а защото никой не знае, че съм в тази яма.

Но как да кажа, как да научат, когато първи ще дойдат стръвниците

И после спасителите няма да има какво да спасяват.

Стоя си мисля – нищо друго не остана.

Само паника, стрес и парализа.

Нито надежда, нито дума блага.

Стоя и си мисля, а после само стоя.

Защо да го мислиш – такъв е черен света.