ПО ПЪТЯ НА ВОДАТА

Години наред, ден след ден отивах в пустинята да търся вода. Много време търсих, много сили и надежди изразходвах. Вярата ми изсъхна, любовта се отчая, а аз си мислих, че  в пустинята е рая. Вървях и търсех всеки ден поглед, усмивка с любов заредена, някой с който мечтите си да споделиш, с някой да подскачаш, да риташ, да крещиш, своето богатство на две да разделиш. Търсех нещо за подкрепа, нещо да ме тласне, да ме вдигне, да отвори тез заключени от векове простори и да викнем, заедно да закрещим - туй сме ний-й-й. Защо стоим и чакаме? Защо не тръгваме напред? Защо мечтите в пясъка зарихме? А без мечти как посоката си ще намерим? Загубени сме туй е ясно. Но може би, ако завием в дясно?

Вървях и търсех без посока, година, две или епоха. И ето, че в прекрасен ден открих таз малка локвичка пред мен. Нима е моя? Или  наша? Или отново се забърках в каша? А ако някой ми я вземе? Но аз първа я открих. Тогава с ограда висока аз я оградих и на никой нищичко не казвах. И сантиметър от нея не показвах. То и аз от нея капчица не пиех и лицето сутрин си не миех, но си знаех, че е моя – тази локвичка – символ на покоя. Стоях, любувах се и съхнех. Идват хората и искат, ама нямам да им дам. Малко ми е, ще се свърши бързо. Нека тук да си остане, ще го крия туй имане. Вдигнах аз стени високи, никой да не знае какво в пустинята се крие, никой да не иска, да не моли, че не знае се какво ме чака в тези дни тревожни и в туй тегло. Нека има в резерва, не се разваля, нека чака. Това успокоява някак в мрака.

Минаха се вече няколко лета, горещи, сухи и изгарящи, дори  и в нощта. И в пустинята изпепеляващи. В ден жарък, нетърпим и жаден се събуди моето любопитство и в локвата навлязах аз да разгледам, да обходя и отвътре своето богатство. Влизам, гледам - то дълбоко, още по-навътре, то широко, малко оградата открехвам, бликва струйка, близката пукнатина облизва и чудо! – водата в локвата се увеличи, нивото някак се  качи. Пуснах още мъничко навън. Не това не е ли сън? Локвичката стана езеро голямо. Гмурнах се дълбоко причината да видя и ето, извор да открия. Извор тъй красив, прекрасен, с поглед чист и ясен. Гледа ме и ми говори той за своите простори, мечти, за слънце и вода, за трева и поля, за вяра и любов . Блика водата и говори. Всяка нейна дума пред мен събаря стобори с красота и воля свободна, от  изобилие навън се разля. Блика водата, бълва, мечтае, и мене ме пълни, разтапя и вае, пукнатините посреща, с любов ги попълва и разнася, размазва страхове и съмнения премазва, тези ужасни видения изпъжда, които нощите ми тревожеха и утрото ми да пъдят можеха.

Кажете, хора слепи ли сме? Тоз ручей див - локва да наричаме.Тази водна сила да ограждаме и само със сълзи да засаждаме нашите тревоги и тъги, и нашите чувства затъпени да криеме зад дебели, високи стени, че срам ни е от нашата любов и красота, че ни е страх, че ни е хубаво, че се пазим да не сме щастливи, че се отдаваме на бедност, робство, че се славиме с нашето покорство. Да си весел е почти престъпление, като се смееш, молиш с извинение, да ти простят и се надяваш, да не те помислят за луд.

Хей, хора къде сте? Я вижте, на водата без стобор, силата блика, полива, не спира. Постинята в градина красива превърна за час, тази зеленина гледам в захлас. Гледам, чудя се, не е за вярване – вчера в пясъци бях затънала, днес с изобилие пожънала. Блика извора, не се мае, ручей водата завлече и до реката довлече. Тя реката това и чака, приема, поема, готова да стигне бързо вълнолома. Бърза, тича, през водопади скача, при любимия да стигне преди да падне здрача. Кой е той? Нима не знаете? Ох, не бива да се маете. Той  е с малкото пристанище, по него лодки плуват, платноходки скачат, старците по брега се разхождат, караката си влачат. Ходят бавно и разказват, приказки-небивалици надприказват. Ето вчера на брега беше седнал белобрад и разказваше, че от пустинята той иде и как тя за нощ една се превърнала в цъфнали поля и, че не друго, а локвичка една водата си изляла, нажежените до бяло пясъци заляла и благодарение на тази благодат почуствал се щастлив човек – този белобрад. Ех, да не повярваш, стар човек, какви ли ги измисля – локва смесва с изобилие.Туй вече на нищо неприлича. Я да си говорим за нашите неща – видя ли вчера този с тази, не искам да злословия, но това е безобразие. А онзи, той за какъв  голям се мисли. Всички знаем – жена му го остави сам с неговите мисли. Е, тя не е "цвете за мирисане", но улучи голямата печалба и замени "Волво" с крава.

Тъй клюките смрадливи те разнасят, един друг едвам ли се понасят. Добре, че реката въобще не ги изслуша, че вече дойде й до гуша от тези мърморещите хора, които нищо не правят, седят на стобора, но все нещо не им е наред, днес жената, а утре съсед. Все нещо ги тормози, убива, днес обувката, утре молива.

Събудете се хора, реката отмива де що види, срещне, залива, радва се, скача и тича, въобще не почива, бреговете си милва, скалите закача, от камъните отскача, при вирчетата спира, с децата се пръска, момите облива. Тази река тъй пълна, тъй славна, мъката мие, с живот ни дарява, косите ни мокри, спомените топли, с любов ни снабдява.

ВСЕКИ ЖАДЕН Е ПОКАНЕН НА ТАЗИ ВЕСЕЛБА,ЗА ВСИЧКИ ИМА ДОСТАТЪЧНО ВОДА. ТОЗ ПОТОК НЕ ЩЕ СЕ СВЪРШИ.

ТОЙ ПОДХРАНВА СЕ ОТ МОЯТА ДУША, ДОШЛА НА ТОЗИ СВЯТ САМО ДА ОБИЧА И СЪС СИЛАТА НА МОЯТА ЛЮБОВ АЗ МОГА ДА ЗАДВИЖА НЕ ЕДИН ПОТОК. ОГЛЕДАЙТЕ СЕ В СВОИТЕ ДУШИ, НИМА ТАЗ ОГРАДА НЕ ВИ ДУШИ. СЪБОРЕТЕ СВОИТЕ ПРЕГРАДИ, ОСВОБОДЕТЕ СВОИТЕ ВОДИ И ГИ СЛЕЙТЕ С МОЯТА ЛЮБОВ.

 ТАКА СВЕТЪТ ЩЕ СТАНЕ НОВ.

Февруари 2006

©Victoria