Пиша Ви  от Святата земя, там където се срещат не тук-там, а просто наситено и в изобилие щастието, нещастието, възторгът, падението, тормозът, страха, паника, гняв, търпение, жестокост, завист, омраза, подкрепа и помощ, много сълзи и всичко това залято обилно с много, много обич и мечти.

Разбъркайте всичко това и ще си отговорите точно къде се намирам. В центъра на нашата Земя. А кога? - по средата на живота. И незнам от къде до мен достига глас сериозен:

"Най-официално ви съобщаваме, че вече преминавате към третия етап от  живота си. След като  преминахте през Детството, вече преключва и вие трябва да напуснете временното си пребиваване в Младостта и  да се пренесете в Зрелостта. След успешното ви преминаване през следващия етап от Зрелостта ще се прехвърлите към Старостта и после  ще се върнете отново там, откъдето сте дошли. ВРЕМЕТО ВИ СВЪРШИ  !!! Какво успяхте да направите?"

Без да се замислям започнах да отговарям.

Да се родя, без да съм желана, да прекарам безлично детство, и да се превълна в  дебелана. Да съм златната среда в клас, на улицата, в къщи, без да си създам среда. Да бъда не приета от хората, но прета да следвам. Да се източа бавно през скуката на Икономическия, да прекарам безлично  години в Математическия, да правя всеки ден едно и също, да се влюбвам и разочаровам и тогава....

Баща ми умря. Удар! Съдба! После разбрах, че си е отишъл за да ми помогне там отгоре. Благодаря! Да довърши това, което тук не успя. Неговото отсъствие промени много. Реших, че вече не се наричаме семейство – бяхме аз и майка ми- само две жени. Преживях сътресения, разочарования, удари и бях сама. Вече си разменихме ролите – аз се грижех за майка си, аз поех "главата" на семейството, а не исках , не бях готова , не мечтах за това . Запознах се с Него, оженихме се, казах си че не трябва да очаквам нищо, за да не се разочаровам, но изглежда очаквах "глава". Измина  по-малко от година и започнаха  първите Малки разочарованията. И тогава започнаха Големите разочарования – удари, война, плесници, кошмар, непрестанно, фабрика за плесници, самота, болка. По средата на някакъв ужасен период - бебе . Нов кошмар, непрекъснат, без почивка. Изглежда юлската жега не бе достатъчна  – майка се присъединява към нас и сгорещява нещата. Увеличаване на напрежението до край. Избухвания, бомби, по-страшни от всякаква Международна война. Ежедневно, ежеминутно и в това напрежене – ново бебе.

Слънце ли светна – просто мираж. Кошмарът продължава. Стига върхът... Развод. Отново Юли. Напрежението спада бавно с годините.

Сега най-после се чувствам у дома, в началото. Чувствам, че моята енергия запълва дома. Чувствам се добре. На място. Просто влязох в себе си. Вече се научих какво е Дом, Семейство, Мое, Аз.

Поела съм пътя навътре. Влизането беше бавно, трудно, разчиствах по пътя си, доста изхвърлих, но най-много открих. Пълно беше с прашясали съкровища, на много понятия само смених табелките, бяха  им дали грешно наименование. Подредих поличките, красивите вещи сложих отпред, изчистих ги, лъснах ги и им се залюбувах. Какво изхвърлих? Най-вече вцепеността от  страха, критичността, вината, съвестта, осъждането и клюкарството, да слагам присъда на ляво и дясно, главно над себе си, мърморенето, сега жертвеността и най-вече срама. Извадих на показ своята мъдрост, спокойствие, търпение, любознателност, смях, радост, страст, своето великолепие, красива чувствителност, сексапилност, таланти да пиша, рисувам, чертая и своите безброй мечти, обгрях всичко с много любов, която намерих в изобилие и се получи красива прекрасна жена. За да съм ясна – Аз определям критерите сега.

Моят живот - тази мозайка красива аз си редя. В безброй цветове и нюанси, с форми и фигури, разнообразни. Уникална мозайка, която моя дом краси, и аз  ежедневно мога да й се любувам, дори. И не ще забравя, че аз я творя  с любов и търпение, много вкус и талант.

 Аз съм свое собствено творение!

И в ден красив и най-неочакван,  други също я откриха,  зарадваха се още хора на това познаство, на това творение, и я поръчаха за своето заведение, за своя дом. Искат стената да им краси, или от високи тавани да виси, но аз им казах: "О, не господа, това творение е уникат и то не може да стои на горния кат. То трябва да е на централно място, облято със светлина и простор, то се полива с много любов ежедневно. Не, Господа, на вас това не е потребно."

Вие сте поканени да ме посетите, да я разгледате, да й се любувате, да я погалите, но без да я променяте и прередите. Аз си пазя своята мозайка красива, но ако някой реши мозайка своя да строи, аз съм готова да го науча как да започне, как да подходи, как своя стил да открие, как цветовете да улучи и своя уникат да получи. Уникат, който той сам си избира и сам си твори. Точно по модела на своите мечти.

И това в професия го обърнах, на треньор за мозайки се превърнах. Идват при мене хора, вече не деца, но запазили детското в своите лица и започват бавно и търпеливо себе си да изучават, живота свой да направляват, свободно и с любов за го редят и да се гордеят с избрания си път.

Сега след толкова работа – кратка почивка. Готова съм отново на вън да изляза, на чист въздух да се разходя, малко по пътеки непознати  да побродя и да дишам чист планински въздух и да ви разказвам чудеса, които срещнах аз на таз земя.

Март 2006

© Victoria