Отидох без желание на поредната Новогодишна нощ в клуба. Ако бях откровена със себе си, щях да си призная, че предпочитах да си остана сама у дома. Бях, както повечето пъти, без партньор и седях нетанцуваща. Зад себе си чух глас "Искам да ви поканя, но ми се скъса копчето на панталона". Най-смешното откровение. Погледнах го и той седна до мен. Разприказвахме се. Беше приятно. После ме изпрати до дома. Бяхме откровени - определихме си среща на другия ден. След Новогодишната нощ сутришните улици бяха пусти. Посрещна ме с думите "Искам пръв да ти кажа, че вече съм бил женен веднъж". Изненадващо откровение.

Виждахме се редовно. Водехме откровени разговори. Дойде ноември. Паспорти, визи, отворени граници. Поредното откровение – "Ще заминавам. Не ми се живее повече тук." "Вземи ме със себе си" отговорих. "Извади си паспорт" – откровено отвърна. Сключихме брак. И двамата откровено казахме "Да". Веднага след сватбата заминахме. Навлязохме в откровен емигранстки кошмар. "Не върви" - откровение със сила на шамар. "Бременна съм"- отвърнах тихо. Ако съм откровена, страхувах се. "Оставам" – решение с давност на две дъщери. Опита откровено, докато най-сетне реши и откровено заяви "Не ставам за баща". Разделящо откровение със силата на ритник.

Така се затвърди най-откровенната ми вяра, че мъжете са бежанци.

***