Смених панталоните на войната и гнева с роклята на милосърдието и любовта

От малка знам, че за да получа внимание, трябва да го привлека с нещо шумно, като например беля,падане, вик. Това работеше безотказно и навсякъде – вик. "Викове за помощ", "Викове на гняв". А го имах много, в изобилие. Скрит там в дъното на душата и натикван все по-навътре. Защото "на мама не се отказва", "На възрастните хора трябва да говориш учтиво", "Защото, трябва да слушаш и правиш това, което ти казват", "Не можеш да ми кажеш "Не", защото "Не е е прилично", "Не е редно", "Не е удобно", "Сега нямам време за теб", "Не виждаш ли че съм заета", "Баща ти работи толкова тежко, а ти му пречиш", "Замълчи", "Не ми отговаряй" и т.н. и т.н. ...Познати всекиму изрази, които ни изтласкват встрани, нас и нашите желания. Най-обичните ни същества нямат време да ни изслушат, да ни видят, забележат, а ние....Ние имаме жизнена необходиност от внимание, от отношение... някакво....хубаво....лошо...някакво.

И не, защото сме популярни шоу звезди, които са готови да правят всякакви скандали за ги забележат, да не ги забравят и да останат на сцената. Не! А защото сме хора, които имат нужда от внимание и любов, изразени чрез поглед..., дума..., шамар..., обида..., вик....,ритник.... Но внимание...

И аз обикновен човек, родил се на тази земя по най-обикновения начин имах и още имам нужда от това внимание, от прилив на външна енергия. (и ако се замислите, защо съм тук сега? Защо ви пиша? А вие? А ти? Защо си тук сега?За да получиш предната порция внимание?) . И доскоро действах по познатия, изпитан начин – гняв, скандали, викове, редки усмивки и...постигах. Получавах внимание. Но след това ми оставаше нетолкова приятен вкус. Не се обичах толкова, не ми беше приятно. Хората се страхуваха от мен и ме избягваха. Влизах в парадокса – искам хора около себе си, искам внимание, а им крещя и ги гоня. Получавам, каквото ми трябва без да има опасност тези хора да поискат да останат в близост до мен. Но не познавах друг път и други начини за привличане на внимание и си го взимах на сила, като нещо, което не ми се полага. Точно, както са ме учили в детството. Други от нас са получавали урока на болестите – получавали са внимание, време прекарано с мама,тати, подаръци, само когато са болни. И продължават така с годините – прекрасно средство да привлечеш внимание. Когато си болен или не се чувстваш добре всички се сещат за теб. Появават се приятели, изчезнали с годините, роднини предлагат ръка, мама и тати са готови да зарежат живота си за да са с теб и ти е хубаво, че ти е станало лошо. Получил си своето внимание. (Забелязали ли сте, че най-много хора идват да окажат "Последно внимание". Не е ли късно да чакаме погребенето на някой за да му дадем от нашето внимание?) Да ти е хубаво, също е форма на привличане на внимание под формата на завист, клюки, одумване. Но хората избягват да го използват и предпочитат да предизвикват съжаление.

И ето ме мен, човек, жена, напуснала вече годините на детството и младостта, но дресирана на това, че внимание се краде, отнема, граби, взима, но не се получава доброволно. Но дойде деня....нещо се промени, в мен или в околността и аз започнах да получавам внимание с прости думи, тихи думи. Раздавах около себе си думи на любов и получавах внимание под формата на усмивки, думи, ръкопляскания, предложение за приятелство, телефонни разговори. Около мен се появиха други хора. И тези хора извършиха чудото, те ме научиха на милосърдие и състрадание. Което е далеч  от  съжалението. Което е ново приказно чувство. Което изтрива моят гняв. Как се случи това? Просто аз по стар навик  виках, а те ми отговориха "Няма нужда да викаш, ние сме тук, близо до теб". Аз се гнявах, а те не ми обърнаха гръб и не избягаха упрашени, а ме прегърнаха. И останаха. И продължиха да не обичат и гневна. И това ме сломи. И тогава се предадох и ги прегърнах и аз. Те останаха. Не избягаха. Те ме прегърнаха. Те ме приеха. Такава, каквато съм аз. Уморена, гневна, мъжка, жена. Водила много войни. И в много от тях победила. Но победила най-вече себе си.

И ето ме днес,"Победена", "Укротена", съблякла панталоните на войната и гнева и облякла роклята на любовта и милосърдието. Привлякла вашето внимание с тези думи на вниманието и с моята човешка молба :

Обърнете внимание на себе си, на човека до вас, на децата си, на непознатия на улицата. Дайте им доброволно от своето внимание, може би под формата на усмивка или добра дума и тогава... светът ще ви обърне внимание и ние ще се почувствате пълни с щастие и внимание... Прегръщам ви.

Виктория