2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. mt46
6. wonder
7. kvg55
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. rosiela
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
Или за прекрасните разходки по нощните улици на София
Често се чудех къде ми е по-хубаво вътре или навън? По улиците или у дома? Сред хората или в моята душа? Скитница-бездомница или затворница?
А защо ли трябваше да избирам? Не можеше ли и двете? Не можеше ли и тук и там? Да влизам и излизам. И тогава я открих – вратата. Вратата на свободата. И още нещо –още по-прекрасно – ключът за свободата. Моят ключ с личен код. Кодът на моята лична свобода – да се движа навътре и навън, посред бял ден или нощем, на яве и на сън.
Темата изглежда измислена и нереална. Но тя имаше съществено значение в моят живот – да мога да влизам и излизам свободно и да мога да каня и приемам хора в живота си (за временно и за постоянно), а също така да мога да ги каня и да го напуснат (за временно или постоянно). Това ми даде сигурност и чувството, че аз пълновластен владетел на своя живот.
***
Хубаво й беше по улиците на София. Чувстваше се свободна. Обичаше да се разхожда с приятели, но когато нямаше с кого, се разхождаше и сама. Всеки път откриваше нови и нови неща – места, физиономии, къщи, форми, цветове. Срещаше и много нови имена. Имаше развита фантазия и си съчиняваше приключения. Повечето от тях имаха хубав край. Тук сред непознатите можеше да си разреши да бъде тя самата, истинската тя.
От малка я влечеше навън . Не бързаше да се връща у дома си след училище. И какво ли можеше да прави там сама? С една нейна приятелка имаха навика да се мушнат в телефонната кабина на ъгъла на улицата и да си бъбрят с часове. Да-а-а, хубави времена – имаше телефонни кабини, имаше приятелки. Но нямаше още GSM и майка й често се тревожеше за нея. Вече се беше научила къде дъщеря й се бави след училище и бързаше да я намери в телефонната кабина. Лошото беше, че й се караше почти през целия път до дома им и я засрамваше пред съседите. Все с едно и също започваше „Ти дом нямаш ли?” После започваше да й мърмори, че докато е била на работа все се надявала, че поне един път ще й се случи да се върне на оправена къща и на сготвено, че няма да й се налага след като е работила 8-9 часа в завода да продължава със същото темпо и у дома. Имаше да се пазарува, да се готви, оправя, пере, глади, бърши прах и още безкрайно много домашни задачи. Думите на майка й я изпълваха с безкрайно много мъка и вина. Не разбираше много майка си – защо ли е всичко това? Защо оправяше леглата и ги изпъваше по „войнишки”, като след още два часа ще си легнат отново? Защо гладеше чаршафите и после гледаше тъжно как се мачкат по леглата?
Майка й обичаше реда и чистотата. Всяка събота и неделя, всеки празник се превръщаше според думите на баща й в повод за домашна „революция”. Живееха в една стая и малко салонче. Имаше съвсем малко свободно място между мебелите. В края на седмицата и по празници ставаше още по-тясно, защото майка й опъваше от рано леглата и ги застилаше с домашно плетени дантелени покривки. Съответно на всички им беше забранено да сядат на тях. Бутаха се по столовете. А тя беше достатъчно малка и успяваше да се мушне и под тях. Там си беше направила скривалище, в което бе скътала всичките си мечти. Хубаво й беше там. Все си мислеше, че под столовете ще може да се скрие от строгия поглед на майка си и нейното недоволство. Но това не се случваше често. Майка й страдаше от хронична умора, баща й отсъстваше често до късно. Беше си намерил и втора работа – да свири вечер на цигулка в един селски ресторант, а в неделите и по сватби. Баща й беше интелегентен и културен човек. Обичаше повече класическата музика, но когато парите не стигат се налагаше да прави компромиси. А той бе направил доста компромиси през живота си. Беше роден в богато семейство, но след национализацията се оказаха сред най-бедните. Не бе завършил висшето си образование и както казваха - беше „Без занаят в ръцете” бе успял с „връзки” да си намери работа като стругар в един завод за металообработка. Човек с нежна душа, но пълен с компромиси. Може би беше наследила нещо от него.
Майка й също я учеше да прави компромиси – „Остави”, „Отстъпи”, „Замълчи”, „Бъди умна, а умните отстъпват”, „Ти си малката – отстъпи”, „Ти си голямата – отстъпи”, „Ти си гостенката – отстъпи”, „Ти си домакинята- отстъпи”„Хайде, хайде от теб да мине - отстъпи” и други подобни „поощряващи” напътствия...
Каквато си беше добро дете и добра ученичка – бързо усвои теорията на отстъпването и започна да я прилага навсякъде и с всички. Но най-вече отстъпваше от мечтите си, от желанията си, от вкусовете си. Вече не знаеше какво точно обича тя, какво точно иска тя. Толкова отдавна беше времето когато знаеше коя е тя, каква иска да бъде като порасне голяма (учителка), как обича да пие кафето си, каква е любимата й музика. От толкова много компромиси съвсем се изтри и обезличи.
Когато се омъжи и роди две деца вече не й беше останала никаква индивидуалност. Беше й повече от ясно, че всичко трябва да бъде както другите обичат. Дори и кафето си пиеше по вкуса на мъжът си – с две лъжички захар. Чак след развода разбра, че го предпочита горчиво.
Само от едно не се отказа – от любовта й да се разхожда по улиците на града. От любовта да бъде сред хората. Като млада обичаше да се разхожда по планините и да поглъща красотата на природата, но след сватбата се преместиха да живеят в морски град. Научи се да обича морето. Дори започна да разговаря се с него. Морето бе най-добрия й приятел. Винаги беше там, готово да я приема, да я изслуша, не й обръщаше разочаровано гръб, не се измъкваше тихичко, не й се подиграваше и обиждаше, напротив изпълваше я с положителната си енергия. Чувстваше подкрепата му и милващата мощ на вълните му.
Обичаше да се разхожда, но беше винаги нащрек, че отново ще чуе думите „Ти дом нямаш ли”? Трябваше ли да е „бездомна скитница” за да й е хубаво навън? Трябваше ли да е „безсрамница”, „небрагодарница” за това, че прекарваше чудесно с приятели? Трябваше ли всяка приятна разходка да завършва с пореден скандал и обидни думи? Традиция, започната от родителите й и продължена от съпругът й. Години напоени с вина.
Ти дом нямаш ли? Ти знаеш ли какви лоши хора има там навън? Да се върнеш там откъдето си дошла! Ако още веднъж закъснееш ще намериш вратата заключена! Скитница! Бездомница! Морално пропаднала личност!
Срам за семейството!
Днес имаше дом. Неин дом. И вратата заключваше и отклюваше сама. Често чакаше до късно своите пораснали деца. Със сигурност беше си научила добре урока и вече знаеше, че искаше да ги научи да се прибират в своя дом, не защото там навън е лошо и опасно, а защото тук, вътре е хубаво и приятно, защото тук са желани и обичани и тя винаги се радваше да ги посрещне. Защото тук - вътре е техния домът.
Тук - до сърцето й.
Чудесен постинг диър! Стоейки до тази врата, пристъпвайки през прага се почувствах у дома! Благодаря ти!
2. Дръж се прилично
3. Медитация вместо наркотици
4. Дъщеря на Вселената
5. Кутията с шоколадови бонбони
6. Мечтите струва пари
7. Малката душа и Слънцето
8. 10-те човешки права
9. Страданието-разговор с морето
10. Земята и водата
11. За далекогледството в живота
12. Кошмар или мечта
13. Лична територия и граници
14. Ролята на треньора
15. Една нова професия-моята
16. Ключовете на успеха
17. Позволено ми е
18. Послушно момиче
19. Нека всички да видят коя съм
20. Отстъпи ли остани
21. Чудото на прошката
22. Какво оставям след себе си?
23. От калта
24. Позитивното
25. Как да се караме правилно