Каквото и да правя, с когото и да се срещна, който или каквото се появи в моя живот, все ще ме разочарова. Всичко ми носи разочорование. Дали ми го носят отвън или аз вече си го имам вътре в мен и си го нося в себе си?

Днес реших да се разгледам и да си отговоря на този въпрос. Ако всичко в моята действителност е мое огледало, тогава...

Да-а-а-а. Разочароващо, но истина. То разочарованието си е в мен и аз си го нося още от раждането. Попитах се, кога за пръв път съм се разочаровала и получих неочакван отговор. Първата ми среща с разочарованието е била, когато аз съм разочаровала своите родители – родила съм се момиче. „Пак ли?”- изстенал баща ми, след като това му се е случило за трети път. Много се надявал на промяна, ама пак същото – пак момиче. Разочаровано въздъхнал. Майка ми го приела лично и се почувствала много виновна. Да! Първата ми среща с родителите ми, от първия им поглед към мен е била полята с разочарование. Обилно залята и напоена със соса на разочарованието и вината. И то не каква и да е вина, а непоправима. Няма път назад. Това е положението. Но боли. И най-страшното е, че остава. Заливката от разочарованието и вината е попила дълбоко чрез порите ми и е навлязла във всяка една моя клетка. И е белязала целия ми житейски път. Аз съм едно голямо разочарование.

Повярвала съм в това и съм се заела да го доказвам. Събирала съм думи, случки, жестове, постъпки и съм ги разглеждала обстойно през погледа на разочарованието. Ако ми вършат работа за доказване на горното твърдение (Аз = Разочарование), то съм ги вкарвала в съзнанието си и съм ги съхранявала в паметта си. В случай, че нещо не отговаряло на горното твърдение, просто съм го отминавала  и забравяла като непотребно, не истинско. Точно, както сме го учили в училище, в уроците по математика. Събиране на данни за доказване на горната теорема. Което не ни служи за доказване на теоремата, го отминаваме  като ненужни данни, поставени в условието на задачата само за да ни объркат и направят решението по-забавно.

Ако вие вярвате, че сте грозна. Ама много грозна. Истински го вярвате. Точно както го вярва едно 13-14 годишно момиче, когато й се появи първата младежка пъпка. И тогава срещнете някой, който и да е (дори принца на мечтите ви) и ви каже, че сте красавица и много ви харесва. Ще му повярвате ли? Не, това само ще затвърди вашето твърдение, че сте толкова грозна, че всички ви се подиграват.

Години не съм могла да се примиря с това, че съм от женски пол. Много съм искала родителите ми да ме приемат изцяло, дори с този „дефект”. Срам ме е било, криела съм го. Обличах си панталони, постригвах се късо, ритах топка с момчетата, но уви... пораснаха ми гърди, менстурация, болки и тогава се предадох. Наистина е непоправимо. Аз съм и ще си остана едно голямо разочарование. И винаги го чувах в гласа на родителите, учителите – „Ти не си като сестра си...”, „ти не си като другите...”, „защо не си като всички...”.

Това, че съм жена ми даде възможност да стана майка. Едно прекрасно преживяване. Неповторимо всеки път. На две момичета. Дори и кучето, които намерихме като пале на улицата и осиновихме се оказа женско. Разочаровах ли се от това ,че имам дъщери? Нито за миг. Осъществената ми мечта. Но това е друга тема.

Силното въздействие на разочароваинието продължи да присъства в живота ми. Сега освен, че продължавам ежедневно да разочаровам майка си, аз в допълнение разочаровам и дъщерите си. Престанах да се опитвам да постигна много неща, защото знаех предварително, че ще се разочаровам. Но съществува ли друг вариант, след като аз нося разочарованието си, дълбоко пропито в моите телесни и умствени клетки? Аз го откривам във всеки миг и място в живота ми, във всяка област, връзка, отношение. Задължителен и нерезделен елемент от мен. Но наистина ли е така? Задължителен? Неразделен?

Днес празнувам раздяла, но няма да се напия от мъка. Ще го освободя с любов и благодарност за това, че единствено то, моето разочарованието, никога не ме е разочаровало – винаги е било с мен, както съм очаквала от него. Вярно, постоянно присъствие. Днес то иска да си отиде и аз го пускам на воля, да продължи пътя си. Но се питам и още не ми е ясно –Ако знам, че във Вселената няма вакуум и не съществува празно пространство, и след като разочарованието си отиде от мен и не може да остави нещо незапълнето, какво ли ще го замени?

поради една причина, да успеем да оценим истинското, когато го получчим!Поздравления за постта!

ако предварително сме се настроили на вълна разочарование, няма да оценим истинското и когато е толкова близо и очевидно

Разочарованието от всичко се лекува с повече "всичко" :)

да помисля за да те разбера. Но мисля, че имаш предвид изобилие. В детството ми нямаше достатъчно и съм свикнала на съзнание на липса. Както казвам "Мисля бедно и да това съм бедна" и то не задължително на пари. Ако мислиш богато ще бъдеш богат. Това е съзнание на благоденствие и изобилие. Това ли имаш предвид?

Неоправдаването на очакванията води до разочарование. А какво оправдава свръхочакванията? Нищо, защото те са нереални. Следователно трябва по-точна преценка, която да регулира очакванията така, че те да се доближат максимално до реалността. По-точната преценка се получава с повече опит, е, става и с четене, но лично аз не вярвам в екстремна ситуация четенето да помогне. Та "повече всичко" е точно това, трупането на опит, добър, лош, всякакъв - в това число и разочарованията от несбъднатите очаквания, които пък довеждат до захапване на опашката. Всъщност нещата съвсем не са сложни, затова човек ходи на училище преди да се включи пълноценно в живота, затова има термин "първите седем години" и т.н. Разбира се съществува и огледалното възприемане "Човек е толкова голям колкото са големи мечтите му". Да, но не точно, защото от гениалността до идиотщината е само една крачка :)