Така съм възпитана. Майка често ми повтаря: "Най-мразя мързеливците. Тя дори и една циганка ми гледа на ръка и ми позна за това." Много се гордееше, че е работила толкова много години и повечето време на по две-три места, с две малки деца, свекърва на легло, с болна майка и брат. Тичаше, готвеше, чистеше, работеше на смени, баща ми пазаруваше под нейно ръковоство. Ставаше в 4, палеше печката с въглища, приготвяше закуски и тръгваше на работа. Връщаше се и се започваше едно надбягване с времето. Казва, че най-голямата й мечта е била да се върне от работа и да намери къщата оправена. Но уви! Не могла да я осъществи в младините си. Дори и съседката си оставяше детето у нас… да го понаглеждаме. Темпото й беше такова, че само да я гледаш – ще се умориш.

На много думи ме научи майка ми, добра бях в училище по български и литература, но думата "почивка" – ми беше непозната. Истината е, че я бях чувала, но така и си остана с непознато значение. Е, пътувахме "на почивка" през лятото, но се връщахме толкова… уморени. Пътувахме 8 часа с влака (обикновено през нощта), стигахме след дълги търсения до служебните бунгала, настаняваха ни и бегом на морето. Всяка сутрин трябваше да ставаме рано, за да запазим места на плажа, там се джамбуркахме на плиткото, после обяд, почивка, плаж, вечеря, карти, сън. И така… две седмици. На връщане отново 8 часа клатушкане. Докато се приберем бяхме съвсем разглобени.
Имаше и "почивки" на планина – ходене, ходене, ходене. Тях ги обикнах, когато вече бях по-голяма и се записвах по екскурзионни пътувания.  Но каква почивка беше това – скапвахме се от умора.

Пораснах, омъжих се, две деца, съпруг, заем за жилището. Аз поех традицията с две работни места. Съпругът ми работеше по 12 часа на денонощие на смени. "Пиши го бегал" – или спеше, или го нямаше. Децата ми и днес разказват, че в този период съм се връщала в къщи  само за да раздавам наказания и шамари. Просто за друго възпитание нямах време. За думи и разговори се изисква търпение, време, сили, а аз ги нямах.

Бях добра работничка, бях събрала опит и за това реших да се пробвам на мое. Открих свое ресторантче. Малко 13-15 места. Ставах рано, ходех на пазара за зенчуци (красиво и романтично е само по филмите), превозвах ги с колата, започвах да готвя, едвовременно с това сервирах и закуски. До обяд всичко беше готово. Идваше едно момче да ми помага със сервирането. И така до около 17 часа. После идваха да взимат за вкъщи. До 20 часа. Бях планирала да затварям най-късно в този час, защото бяхме в промишлен район, но ми казаха, че има много млади хора през вечерните часове. Започвах да оставам и до по-късно.  Работата се увеличаваше, а с нея и … разходите. Увеличих още повече работното си време. Не успявах да си намеря помощници, на които да разчитам, че ще се справят и без мен. Доста се смениха, доста поразии направиха, никой не се задържа за повече от месец. Умората се превърна в постоянното ми състояние. Писаха за нас във вестниците и клиентелата се увеличи. Имаше и постоянни клиенти.

След година и половина една сутрин влязох в ресторанчето, запалих лампите, седнах на една маса  и просто не можех да започна да готвя. Към обяд дойдоха постоянните клиенти. Казах, че днес няма готвено – само салати. Зарадваха се. Но… и на другия ден – същото. На следващия – пак. Тогава вече не можех да  лъжа и тях и себе си казах, че ще затварям. Един младеж ми каза, че не може да си представи, че няма да яде вече от моето ядене и че е готов да купи ресторанта, а аз да остана там като наемна готвачка. Съгласих се, направихме сделката, но се разбрахме , че първо ще изляза в едномесечен отпуск, той ще ремонтира по свой вкус и на есен започваме.

И тогава за пръв път заминах на почивка в едно планинско село  само с децата ми. Пристигнахме, настанихме се и аз им казах, че слизам в ресторантчето да пия кафе. Седнах на една маса срещу най-красивата планинска гледка (както се смеехме - по-хубава и от фототапет) и се забравих. По едно време пристигнаха децата разтревожени – минали са часове, а аз не съм се връщала и те не знаели какво да правят. През тези часове за пръв път в живота си аз си почивах. Умората се беше впила във всяка една от клетките на тялото ми. Това беше най-прекрасната ми почивка в живота. Наистина беше прекрасно. Но тогава, през първите си часове на почивката , взех решение никога, ама никога вече да не стигам до такова състояние на умора.

Продължението на историята бе, че като се върнах, собственика и неговата нова партньорка решиха да продават сандвичи, защото е много по-лесно и аз останах без работа. Смених няколко работни места, но не се задържах. Не можех да се уморявам повече. Бях си взела дозата умора за този живот.

Всяко зло – за добро. Проумях, че мога да си изкарвам прехраната с умствен труд. Намерих си новата професия – life coach -треньор за вземане на решения и избори. Завърших двугодишно обучение, стаж и започнах работа. Седях в кафенета, говорех по телефона, пишех мейли и ми плащаха по 10 пъти повече. Дарявах любов и радост, но не през корема, а директно чрез сърцето. Работя, радвам се, удовлетворена съм.

Но днес отново се запитах – знам ли да почивам? Не, толкова. Вече не се уморявам, работното ми време е много по-кратко, работата ми не е физическа, спя след обяд, мога да седна пред телевизора или да почета книга, но… почивам ли си? Дали да не правиш нищо и да си почиваш е едно и също нещо? Определено не. Много често мислите ни, тревогите, притесненията, съмненията, гнева, съвестта, ни уморяват много повече. Може да спите 10 часа и да се събудите уморени и без взсякакви сили, може да притворите очи и да дремнете за половин час и да се събудите "като нови".

Почиваме ли си? Какво е това почивка? Пълно изцяло отпускане на всяка частица на тялото и най-вече на мисловната  дейност на съзнанието ни.
Това го постигам само при медитация. Дойде тревожна мисъл, аз я изслушвам и й казвам "Ела по-късно, сега си почивам", сетя се за нещо, което не съм успяла да довърша и вместо да скоча си казвам "Ела по-късно, сега си почивам" и т.н. Щях да забравя – предупреждавам членовете на семейството, че съм в медитация за да не ме безпокоят, изключвам телефони, защото всичко може да стане и по-късно – сега си почивам. Прекарвам мислено скениране по тялото си и отпускам всички мускули. Бавно и с много любов. Сега аз, тялото ми, съзнанието ми и душата ми си почиваме. Заедно. В прегръдка. Пълна почивка. Само дишане - бавно, равномерно дишане. За да не се тревожа за времето, си пускам музика с подходящата продължителност. Така знам колко точно време е изтекло. След такова пълно отпускане тялото си почива, съзнанието също, душата лети от щастие и е много по-лесно да се върна към ежедневието си.

Скоро ще настъпи края на настоящата година с нейните отчети и началото на следващата със съответните планове. Първото, което си планирайте е годишната почивка, след това месечната, седмичната, дневната. Така след като знаете, че почивката ви е уредена и сигурна ще можете по-лесно да се отдадете на работа. Защото когато сме добре, когато ни "върви", когато напредваме първото, от което се отказваме са почивките. Но ако тях ги няма в плановете ни, тогава започваме да заплащаме твърде висока цена за успехите си.

Моята свкърва(лека и пръст), винаги ми казваше - " Не чакай празник, за да празнуваш, прави си сам празници". Нейните думи, ако ги перефразирам малко, ще паснат и за почивката. Почивката е необходима, човек трябва сам да избере как да си почива. Дали на море или планина, важното е да му е добре и наистина да си почини, да се зареди с енергия.

"За лудо работи, но за лудо не стой".

Но има и друг тип хора, примерно като баща ми, който преимно почива и малко работи. Така той товари със своите ангажименти нас, най-близките му хора като отнема нашата почивка. Най-добра е "златната среда", но не винаги условията позволяват да сме в нея. Макар че условията ги определяме ние ,понякога за да се задвижи дадена ситуация са необходими години. А до тогава...?

започваме от днес. 10 минути почивка - време само за теб. Но всеки ден. Медитация - това е времето за неправене, абсолютна почивка, когато ще си отворена за Вселената за да ти даде всичко, което ти е необходимо.

Работа,която доставя удоволствие не тежи.Номерът е да се занимаваш с това,което обичаш.Готвенето е моята страст.Когато съм на работа красиво изпипвам детайлите и се любувам като художник на своите творения.Когато съм вкъщи си почивам готвейки,седейки на компютъра или боцкайки любимите си гоблени.Когато моят любим се прибере от работа,слагам ракийката и салатката,после сервирам вечерята и гледаме телевизия.Всеки е доволен от свършеното през деня,даже и котаракът,мъркащ доволно между двамата.Мъжът ми прави ножове и катани,аз си боцкам гоблени и му плета пухкави чорапчета.Всеки си почива отдаден на любимото си хоби и няма значение дали говорим или мълчим.Хубаво ни е.Липсва ни само едно дребосъче да ни весели,но някой ден и то ще се появи.Пожелавам на всеки да открие това тихо щастие и този семеен уют.

И чудесен пример за следване. Имам належаща нужда.
Благодаря за споделянето!

която не си представяше, че може да се върне от работа, където работи 8 часа на крак и че децата й ще й "разрешат" да си почине половин час. Оказа се, че тя не си разрешава. Погвори с децата си и днес сподели, че всеки ден има половин час почивка на тишина и дори гледа на спокойствие телевизионен сериал без децата да я безпокоят през това време. За нея това беше велико постижение. Време само са себе си. това ме напарви и мен щастлива.