Цитат от Тибетска книга за живота и смъртта - С.Рипонче

Раждането на човек е раждане на неговата тъга. Колкото по-дълго живее той, толкова по-глупав става, защото стремежът му да избегне неизбежната смърт се засилва. Колко тъжно! Живее за това, което никога не може да постигне! Жаждата му да оцелее в бъдещето го прави неспособен да живее в настоящето.

КУАН ТЗУ

 

След смъртта на учителя ми се радвах на близка връзка с Дуджом Ринпоче - един от най-съвършените медитатори, мистици и йоги на нашето време. Един ден той и жена му минавали през Франция с кола и се наслаждавали на пейзажа. Видели някакво дълго гробище, което било наскоро боядисано и украсено с цветя. Съпругата на Дуджом Ринпоче казала: „Ринпоче, виж как всичко тук на Запад е чисто и подредено. Дори местата, където държат труповете си, са безупречни. На Изток даже къщите, в които живеят хората, не са така чисти."

„А, да - отговорил той. - Това е истина. Тази страна е толкова цивилизована! Имат такива хубави домове за мъртвите трупове. Но не си ли забелязала? Имат чудесни домове и за живите трупове."

Когато си спомня тази случка, се замислям колко празен и безполезен може да бъде животът, когато се основава на лъжливата вяра в някакво постоянство и непреходност. Когато живеем така, ние ставаме, както казва Дуджом Ринпоче, безсъзнателни, живи трупове.

Повечето от нас живеят именно по този начин – животът им протича по предначертан план. Докато сме млади, получаваме образование. След това си намираме работа, срещаме някого, създаваме семейство, поколение. Купуваме си апартамент, мъчим се да постигнем успех в бизнеса, мечтаем за къща в провинцията или втора кола. Ходим на почивка с приятели. Планираме пенсионирането си. Най-голямата дилема, с която някои от нас изобщо са се сблъсквали, е къде да заминат през следващата отпуска или кого да поканят за Коледа. Животът ни се струва монотонен, дребен, повтарящ се, изгубен в преследване на тривиалното, защото не познаваме нищо по-добро.

Темпото на нашия живот изглежда толкова трескаво, че последното нещо, за което имаме време да мислим, е смъртта. Потискаме тайните си страхове от непостоянството, като се обграждаме с нови и нови неща, нови и нови вещи, нови и нови удобства, само за да открием, че сме се превърнали в техни роби. Цялото ни време и енергия отиват да задържим тези неща. Скоро единствена цел в живота ни става да осигуряваме максимална безопасност и сигурност на всичко това. Когато въпреки всичко настъпи някаква промяна, намираме най-бързия лек, някакво удобно, временно решение. И така животът ни изтича, освен ако някаква болест или бедствие не ни извадят от този ступор.

Но даже и за този свой живот ние не отделяме много време и мисли. Погледнете хората, които работят дълги години и след като се пенсионират, откриват, че не знаят какво да правят със себе си, особено с напредването на възрастта и наближаването на смъртта. Въпреки всички наши думи за практичността, да бъдеш практичен на Запад означава да си невежо, а понякога и егоистично късоглед. Именно тази късогледа представа за този живот и единствено за него, е голямата заблуда, източникът на мрачния и разрушителен материализъм в съвременния свят. Никой не говори за смъртта и за живота след нея, защото хората са принудени да вярват, че подобни разговори само ще забавят „прогреса" на света.

И все пак ако нашето най-дълбоко желание е да живеем и да продължаваме да живеем, тогава защо така сляпо твърдим, че смъртта е краят? Защо не се опитаме поне да допуснем възможността да съществува живот и след това? Защо, ако сме толкова прагматични, колкото твърдим, не се запитаме сериозно къде е нашето истинско бъдеще? В края на краищата никой не живее повече от стотина години. След това се простира цяла вечност, за която не знаем нищо.

 

Много добре написано.Итересно и вярно.Само за живота след смъртта да пофилосфствам секунда.
Според мен егото на човека неможе да се примири ,че той самият е толкова незначителен спрямо природата и че след смъртта нищо не идва и не става.Просто изчезва това съзнание с което в момента мислиш и осъзнаваш и неможеш да повярваш а най-важното неискаш да повярваш ,че всичко свършва със смъртта.Следователно човек по нищто не се отличава от всяко друго живо същество на земята.Защо и делфините да нямат тогава живот след смъртта или кучетата или мравките?!?Човешкото его не допуска такава незначителност, не допуска че той самият е толкова незначителен колкото буболечката ,която смачква с крака без дори да я забележи.

че делфините, кучетата и мравките не се прераждат. Има много народи, вкючителон и индианците, които вярват в прераждането на животните и това че в предишни прераждания сме били различни животни.
Аз просто знам, че ако вярваш в прераждането животът ти се променя много. Но същото е и с всяка друга вяра - в бог, в християнство, с Буда и т.н. Начината ти на живот е съобразно твоята вяра и ценности.