Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.01.2009 14:29 - Любов в действие – 11
Автор: victoriavselena Категория: Лайфстайл   
Прочетен: 1191 Коментари: 2 Гласове:
0



Беше около 3-4 годишна и бе излязла на поредната прекрасна разходка с дядо си. От онези разходки дето само те можеха да си направят. Бяха стигнали до парка, любуваха са на снежните калпаци на дърветата. Дядо й не й разрешаваше много да тича и да се отдалечава, предпочиташе да я държи за ръчичка и да се разхождат заедно. На нея естествено й се тичаше, въпреки, че дебелото й палто доста й тежеше, но той все повтаряше "Стой близо до мен за да не се загубиш". През зимата тъмнината идваше по-рано и за това решиха, че вече е време да се прибират. Запътиха се към трамвайната спирка. Беше по времето, когато в София трамваите бяха с няколко вагона и ватмана важно се кипреше в предния вагон без да има връзка със задния, където  обикновено хората пътуваха с отворени врати (колкото и да беше студено) и много от тях слизаха или се качваха в движение. Да, през ранните 70-те години на миналия век скоростта на движението беше все още в такава, че това дори не беше опасно.

Беше вече уморена. На спирката имаше много хора връщащи се от работа и бързащи да се приберат на топличко по домовете си. Блъсканицата беше голяма.

Трамваят приближи и хората се скупчиха до края на тротоара. Щом вагона спря точно пред тях, дядо й и тя бяха повлечени от тълпата от слизащи и качващи се в различни посоки и ръцете им се разделиха. Следващото нещо, което видя около себе си бе гора от крака, притискащи я тела и ръката си без ръкавичка. Изглежда бе останала в ръката на дядо й, който стискайки я се е стремял да я задържи до себе си. Беше сама. Дядо й не бе до нея. Сама сред тълпа от тела. Толкова бе стъписана от положението, че дори не смееше да заплаче. Никога не бе оставала сама. Не, тя не беше съвсем сама, имаше много хора около нея, но тя беше сама. Всъщност, тя бе на 3-4 години и не разбираше нищо. Само й беше много, много страшно. Някой се наведе, погледна я и попита на висок глас: "На кого е това дете?". Никой не отговори. Отново се провикна. Никой не отговори. Тогава човекът я повдигна на ръце и я прегърна. А тя усетила нечия близост се разплака. Ледът обхванал душата и сърцето й  най-после разтопи и страхът й протече чрез сълзите й. Спомняше си, че й предлагаха нещо за ядене, но тя не бе гладна, само плачеше и искаше да си отиде в къщи. Хората, които бяха около нея не знаеха как да постъпят. Бяха цигани и живееха в циганския квартал в покрайнините на София. Не можеха да вземат това дете с тях. Имаха си достатъчно гладни и плачливи гърла. Да се обадят в милицията въобще не им идваше на ум. Кой циганин отива доброволно в милицията? Там само неприятности те чакат. Това момиченце всъщност много им напомняше дъщерята на един от  циганите, живеещи в Ючбунар. Той  бе доста уважаван циганин-музикант, който винаги имаше подходящо решение по всякакви завъртяни и нестандартни въпроси и проблеми. Слязоха от трамвая и поеха към къщата на музканта. Гюрунтията беше огромна и обхащаше целия гъстонаселяван двор  и част от улицата. Празнуваха ли нещо? Но когато има музикант в къщата не трябва официални празници за да има повод да се събере махлата и да започне веселбата. Най-после оставиха кларинетите и тупаните за почивка. Новодошлите се приближиха и се заговориха с домакина. Разказаха и за детето, което уморено от дългия плач стоеше оклюмало. Мъжът се приближи и се вгледа в лицето му и започна да се смее "Хей, Селима, ела -извика той жена си – виж намерили детето на комшията в трамвая и решили, че прилича на нашата Любица и ни го водят. Верно, че е светличко като нея, ама съвсем не мяза да е от нашите".

След кратки обяснения веднага се сетиха за кои комшии става въпрос и Селима и групата придружвачи пое към къщата им. Точно на входа на двора се сблъскаха с разплаканата майка и разтревожения дядо. Предадоха им детето живо, здраво, разплакано и уплашено. По някакво стечение на обстоятелствата, тази хора от далечния цигански квартал бяха решили, че това момиченце им напомня на циганчето, живеещо точно срещу тях. И по този начин го бяха завели у дома и върнали на майка му.

Това е една история, която звучи като измислена, но е истинска. Едно от чудесата, които са ми се случвали в живота. Защото това момиченце...бях аз. Днес аз знам, че силата на майчината любов ме е върнала у дома. Защото тази любов в действие  може да върши и най-невероятни чудеса.

25.01.09

 

 © Victoria



Тагове:   действие,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. malkiatprintz - Трогателен разказ за време, в което ...
28.01.2009 06:28
Трогателен разказ за време, в което хората комай са били много повече човеци...
цитирай
2. victoriavselena - тогава
28.01.2009 08:08
хората не се затваряха пред компютрите, пред телевизорите, не ходеха със слушалки на ушите, нямаха техника за да контактуват чрез нея, а стояха пред прага на улицита, заговаряха хорат направо, познаваха се на живо и живееха на живо, не витруално, в мислите си, в мечтите си. Нямаше таково голямо разделяне между дейсствителност и мисли. Животът бе по-истински, реален и си го живееха, разговаряха, общуваха и се познаваха "До 9-то коляно". Сега сме анонимни и се страхуваме някой да не разбере кои сме в същност. Защо? Срамуваме си се от това, кои сме в същност?
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: victoriavselena
Категория: Забавление
Прочетен: 2545660
Постинги: 853
Коментари: 4645
Гласове: 10697