Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.01.2009 15:44 - Съвременните отшелници
Автор: victoriavselena Категория: Лайфстайл   
Прочетен: 3250 Коментари: 9 Гласове:
1

Последна промяна: 02.02.2009 08:26


Има ги навсякъде около нас – по улиците, под мостовете, по пътищата. Като такива видях бездомниците. Всеки затворил се в своята чепурка, мъкне някаква торба или бута количката от супермаркета, преливаща с цялата му покъщина.

Бях някъде около 35-40 годишна и през този период работех на три работни места. Ставах в 4 сутринта, в 5 часа започвах на първото място, приключвах бързо, в 7.30 бях вече на второто си работно място, в 9.30 започвах първа смяна в магазина до 15 часа и след това или у дома или подработвах още нещо до към вечерта. Прибирах се лазейки. Уморена и злобна. Ако работех следобедна смяна в магазина приключвах към 22 часа и отново лазейки към къщи. Така работех към година и половина –две. Изплащах заем за къщата, която купихме скоро преди това. Успях. Не закъснях с нито една вноска. И точно в този период на лудо препускане по работни места и с две малки деца, всяка вечер на път за вкъщи минавах покрай един паметник, но който живееше вече няколко години един бездомник. Беше си го обзавел с картони, имаше някакви постелки, камара с дрехи и много бутилки. Всяка сутрин и вечер го заварвах в една и съща поза. Почти неподвижен. Изглеждахме на една възраст. А имахме толкова различно темпо на живот. Все ми се искаше да го заговоря, но така и не се реших. Оглеждайки го, отминавах замислена и пълна с въпроси. Та нали и той и аз сме започнали живота си и щяхме да го завършим по един и същи начин – голи и сами. Изглежда разликата беше само в пътя между тези две точки. Но аз се чувствах толкова уморена, че му завиждах. Струваше ли си това, че ще имам къща на мое име, цената която изплащам?Не, не става дума за заема и изобщо за пари. Става дума за пропуснатите мигове прекарани с децата ми, за това да се любувам на къщата си, а не да се връщам по тъмно и да се срутвам на кревата. Разликата между нас беше, че аз робувах на една къща, а той нямаше изобщо такава, аз се стараех да спечеля повече пари за децата си, а той нямаше такива, аз се задъхвах бързайки, а той не мърдаше от местото си. Две крайности на един живот.

Когато днес си полислих за съвременните отшелници, си представих неговия образ. Него отдавна го няма там до паметника на площада и той може би никога няма да научи, че една жена с къща и две малки деца му  е завиждала за неговото нямане и за свободата, която това му дава. Но и днес незнам защо съм убедена, че този в този човек имаше една неразбрана от другите мъдрост, която за съжаление ми убягна.

Всеки път, когато минавам покрай бездомниците, си мисля, че това са днешните отшелници, които живеят толкова изолирани и самотни в центъра на нашата цивилизация, дори на най-шумните и оживени места.Те вече нямат нужда от високопланински манастири с високи зидове, защото и тук близо до нас са също така невидими. Те са толкова близко физически и толкова далече душевно от нас. Ние можем да ги докоснем, да ги чуем и видим, а не сме в състояние да ги погледнем и възприемем. Можем да се сблъскаме с тях, но не можем да им обърнем внимание. Както казваха в един филм – "Има неща, които виждаш, но се правиш че не виждаш". И ние преминаваме толкова близко до тях, а погледът ни преминава през тях. Те са толкова фрапиращи и толкова невидими. Бездомниците са абсурда на днешното време. Има толкова много празни и необитавани къщи и толкова много хора жадуващи за подслон.

Но те са там, пред нас – отшелниците на нашето съвремие, които носят своето послание към нас. А ние, тези с къщите, ще бъдем ли така мъдри да го разберем?



Тагове:   Отшелници,


Гласувай:
1



1. edinman - Аз онзи ден снимах един такъв
31.01.2009 15:56
който хранеше лебедите на плажа.С тях нежно си говореше а с мен не пожела...може би с основание.
цитирай
2. victoriavselena - Може би контактът с лебедите
31.01.2009 16:33
да му е носел повече информация от думите, които си искал да му кажеш. Знаеш ли колко много ноучих от наблюдение на обикновените градски врани. Те например, крадат яденето си, независимо в какво количество го имат и дали им го даваш доброволно. Разбрах от къде идва израза "крадлива като врана".
цитирай
3. voinov50 - Знам ли...
31.01.2009 20:14
Всеки е една отделна вселена,
и всеки се върти по своята си орбита...
Достоен постинг, подтикващ към размишления.
Поздравления!
цитирай
4. victoriavselena - Благодаря за коментара
31.01.2009 20:17
твоето мнение ми е ценно
цитирай
5. malkiatprintz - Определено отшелничеството далеч ...
02.02.2009 01:04
Определено отшелничеството далеч не е единственият път към мъдростта. Та нима толкова философи от античността до днес, оставили звездни бисери от своята мъдрост, са били отшелници? Според мен отшелничеството е един от възможните пътища към приближаванетодо Бога, тъй като в неговото уединение няма какво да разсейва отшелника. Но пък извън това с какво е бил полезен отшелникът? Сещам се за една притча – преразказвам я по памет:

Един благочестив мъж, глава на многочелядно семейство стриктно почитал молитвените си правила. Трудно му било да се концентрира в своя молитвен разговор с Бога, защото докато се молел, малките му дечурлига се гонели из къщата и вдигали писклива врява със смеха си. Един ден не издържал и разпоредил да се пази тишина, докато не приключи с молитвите си. Настанала тишина, но молитвата на този мъж изобщо не се получавала. Не усещал пламъка у себе си... Мъчил се да се концентрира, когато чул глас свише:
– Чувам думите ти, но не чувам радостта... защо забрани на децата да се радват?

Кому е би била потребна нашата да речем Богопреданост, ако не сме имали възможността да кажем една блага дума или да усмихнем някого по пътя си?

Наскоро цитирах някъде из блоговете двата въпроса, на които според древните египтяни душата трябвало да отговори при представянето й пред небесните двери. От отговора на двата въпроса зависдело дали портите щели да се отворят или не:

1. Щастлив ли бе в живота си?

2. Другите щасливи ли бяха от твоя живот?

Как ли би отговорил един отшелник...
цитирай
6. victoriavselena - колко хубаво си го написал
02.02.2009 08:10
това е темата на следващия ми постинг. Има цел, им а и път към целта. Нима колкото е по-висша целта трябва да страдаме повече по-пътя? Няма нищо общо едното с другото. Това са две различни неща.
цитирай
7. victoriavselena - Сетих се още нещо
02.02.2009 08:21
не трябва да откриваме колелото всеки път отново. Ние се развиваме в спирала. Това което ние научаваме в живота си, това което другите преди нас ни носят (чрез родителите ни идва познанието ни от поколения наред преди нас), това което помним в клетъчната си памет от предишни живота (поне аз вярвам в това). Има три основни потока на знания и естествено ние трябва да ги обединим, да пресем това, което ни е нужно и да построим с материалите нещо свое. За това може би имаме нужда от период на малко тишина за да усмислим, да преработим информацията преди да започнем да строим. Просто се затваряме, независимо къде сме за да не достига до нас нова информация, преценили сме че тази и е достатъчна и започваме да я "дъвчем". Тогава раждаме нещо ново, свое. След това го носим на другите или не (по избор) , а след това..., незнам. Май започваме отначало на по-високо ниво и така ... по пътя на спиралата.

цитирай
8. victoriavselena - В една книга на Норбеков
02.02.2009 08:36
вече не си спомням коя и ще цитирам по памет, той разказва как е попаднал в манастир за някакъв определен период и единственото условие било да се усмихва през цялото време, каквото и да прави, каквото и да се случи наоколо. Много му било трудно в началото, но после свикнал, това променило много неща в него и края на периода той решил, че иска да остане да живее там. Помолил за разрешение , но му отказали с думите,
(цитирам по памет) че е лесно да се научиш и да бъдеш такъв усмихнат зад високите стени на манастира, скрит и изолиран от другите. Това е за страхливците. Истинската работа е да донесеш това, което си научил на другите хора и да продължиш да живееш така усмихнат и сред цивилизования живот.
цитирай
9. malkiatprintz - За страданието по пътя към целта ще ...
03.02.2009 00:28
За страданието по пътя към целта ще пиша когато публикуваш своя постинг ;) За осмислянето на натрупаната информация, ами то, доколкото ъсм чувал и сънят работи по същия начин – асимилира натрупаната информация, за да "извади" есенцията от нея и да я "даде" на съзнанието за градивен материал. А що се отнася до усмивката и външния свят, се сетих за една друга притча:

Един цар събрал най-личните художници на своето царство и обявил конкурс за картина, която да изобразява по най-пълен начин спокойствието. В уречения ден пред очите му се занизали изгреви, залези, лунни пътеки, цветни поля... но царят избрал една ужасна картина: голи сиви скални зъбери, подтиснати от оловни облаци изливащи пороища, раздирани от гръмотевици... само в една малка цепнатина се виждало гнездо, в което птица съвсем спокойно чистела перушината на своите сгушени малки... Това била картината, която според царя олицетворявала най-пълно истинското спокойствие :)
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: victoriavselena
Категория: Забавление
Прочетен: 2545303
Постинги: 853
Коментари: 4645
Гласове: 10697