Аз си представям живота като път. А пътища – всякакви, разнобразни по посоки, видове, трудности, препятствия. Като започнем от алпинизма и стигнем до червения килим, по който преминават спечелилите награди като Оскар или Нобел. Но всички сме тръгнали от едно място – матката на нашата майка, но сме преминали и първия си път по различен начин. Всеки е преживял своето раждане. Аз имам своята недоказана теория, че начина на раждане и бременност оказва влияние на житейския ни път. Т.е. ако сме се родили трудно, то избираме и трудния път, ако сме се появили лесно на света, то избираме и лесния път. Но, не твърдя че е 100%. Това е моя хипотеза, но нищо не ви пречи да се поинтересувате, да попитате майките си за подробности по раждането, ако не друго ще се получи приятен разговор и ще си подобрите отношенията. Всичик майки обичат да говорят за това.

По пътя си, колкото и да е лесен, гладък понякога срещаме препятствия. Аз обичам да ходя по планините и съм забелязала, че колкото и да е лесна пътеката, все пак си е изкачване, пътя  е разнообразен, а понякога има и изненади. Вървим си спокойно, вървим и ето – пътя свършва. Няма го. Изчезнал. Пред нас пропаст, дере, някакво "непреодолимо" препятствие. Поглеждаме напред – ако сме оптимисти ще видим, че пътя продължава от другата страна, но не е ясно как можем да стигнем до там (но ако си песимист, може  и да решиш, че това е краят на пътя, че той не продължава за никъде). Може би поредната буря да е отнесла моста? Как да продължим? Назад? Но това са дни, месеци, години, по които сме вървяли все напред свикнали сме да крачим в тази посока, а сега – изведнъж няма го този път.

И тогава идва момента на промяната. Идва момента на замислянето, на задействането на всички наши творчески сили за да намерим начин да продължим. Разбира се, че има и хора, които си постилат черджето до тази критична точка и си остава там. "Пречупени", сломени, депресирани, отчаяни, безсилни. Това е. До тука бях... И се предават.

Но има и други, които започват да търсят нови пътища, начини, методи само и само да продължат. Замисляйки се, откриват в себе си неподозирани възможности. Слизат, катерят се, търсят помощ, предлагат помощ, строят мостове, летят, пълзят, скачат, падат, стават, но....преминават. И това ги прави по-силни, по-уверени, вярващи повече в себе си. Повтарайки си, че след като са се справили с това, то другото, останалото си е направо "детска игра".

И това са те – критичните точки в живота ни – препятствия по пътя ни, които са само повод да раздвижим въобръжението си, да направим промяна,  да намерим скритите си сили, да се опознаме по-добре, да излезем победители. Защото всяка критична точка си е едно предизвикателство и ако го приемем като такова, имаме по-голями шансове да се мобилизираме, да се справим, понякога лазейки бавно, понякога с един скок, понякога с полет, но да излезем победители, да преминем и да продължим напред.

А представете си и още нещо, че има и такива хора, обикновени хора като нас, които търсят такива пътища. Това е тяхната "слабост" – да търсят препятствия. Това е тяхната сила – да ги предоляват... и да продължават.

Припомням се думите на Христос: АЗ съм...пътя! Пътят на вярата е този, който не свършва внезапно, нито ти създава излишни препятствия. Затова го наричат път на спасението. Поздрав!

за хубавата тема! Откривам истина в думите ти...
Майка ми ме е родила много трудно. Пътят ми в живота не беше (и все още не е) от лесните...Може би и заради това:
...
Бях гостенка във своя бащин дом.
Със скрити сълзи дядо ме посрещаше.
Прегръщаше ме кротко и след туй
в татковата стая ме въвеждаше.

През малкото прозорче утринта
навлизаше със бодро "кукуригу",
но нямаше кого да буди тя -
баща ми много рано си отиде.

В последния му тъжен земен ден
направила съм първата си крачка.
Не ме поеха бащини ръце.
Без бащина подкрепа трудно крачих.
...
Но никога не съм се предавала.
Пожелавам на всички вяра и сила да преодоляват препятствията по пътя си!

е в момента на отказването. Победителите просто са продължили да опитват докато доведат идеята си до победа.

Хубави стихове пишеш. Да така е, деца които не са желани се чувстват така през целия си живот.
Препятсвията са само уредите във фитнес залата на живота. Укрепват ни физически и психически.

Не си ме разбрала може би! Била съм много желано дете, просто баща ми е починал когато съм била на 1 година, а на другия ден - и баба ми, неговата майка. А аз съм проходила в деня на двойното погребение...

но извинявай, така излезе. Исках да кажа, че и намина по който сме заченати оказна влияние на живота ни. Чувстваме, чуваме всичко още от утробата.
А за теб наистина жалко, че си проходила в такива условия. Но душата ти е огромна.

Човек който добре познава пленината Ви казва там има и мъгли и ако сте вървели в мъгла без да виждате пътеката и само едно кученце обучено е вашият водач и стигните до хижата в мрак и никаква видимост няма ноколо няма ток в хижата само свещи !!Тогава ще разберете защо човекът е човек, когато е на път""

това само доказва, че човек сам избира пътя си и че има такива, които обичат препятствията, мъглите, тъмнината, кучета-водачи, никаква видимост, мрак, хижи ,свещи.
Но пътища много и различни, избори също.

А го има и моментът с вярата: удбеден си, че няма да има пропаст, тогава там където всички виждат пропастта, ти без да се замисляш, без да си здаваш сметка дори, минаваш през някакви шубраци, по някой сипей сякаш това си е съвсем нормалния път, прекосяваш до отсрещната страна, а в това време другите, които са обикаляли дълго по ръба и не са видяли място за преминаване, или тръгват след теб, или просто продължават да се въртят на ръба и да се чудят "я този как го направи..." Любим символ – Глупакът: върви толкова глупав за света и толкова мъдър за вселената, че нито усеща зъбите на кучето, което иска да го предпази като го спре досами ръба, нито вижда пред себе си каквато и да било пропаст, нито вижда крокодилите в подножието на пропастта, които всички останали виждат напълно реално.... За него нищо от това не съществува. И затова преминава.

една от основите на школата, по която тренирам - науката Онтология - да се отнасяме само към фактите, към това, което съществува, това, което има. Защото в действителността има само "има".
Всъщност има път - независимо дали този път преминава по стръмно нанадолнище, което ние сме нарекли "пропаст". Вече това дали е можем да я преминем или да решим, че е непреодолима пречка зависи от нас самите - това е наше тълкуване на факта стръмен наклон.
Глупакът или мъдрецът - това също е в зависимост от нашата гл.т. просто се отнася към фактите. В будаизмът това се нарича Празнота.

вчера чух нещо интересно в един филм. Някой каза нещо като "Ако не можеш да преминеш препятствието, то трябва да застанеш под него". Жена му го попита "Това мъдрост ли е или глупост", той отговори "Глупост, но дълбока".