Насочих кораба си нататък към Острова на парите. Там, където парите растят по дърветата. През целият ми живот различни хора ме убеждаваха, че такъв остров не съществува. Но в същност тези, които най-силно ме убеждаваха, най-много искаха и мечтаеха да тръгнат към него. Може би повече убеждаваха себе си, отколкото мен.Те се бяха отказали, аз не. Аз продължавах да го търся. Островът на лесните печалби. Островът на изобилието, лекотата, забавлението и насладите. Островът, на който живея щастливите и осъществили себе си хора. Реализираните, доволните, удовлетворените, задоволените, усмихнатите, здравите, веселите, забавляващите се, наслаждаващите се, сигурните в себе си, вярващите в себе си. Тези, които живeят в мига и го изживяват до край.

Има го, знам, сигурна съм, надушвам го, този остров е там зад хоризонта и за това аз все още не го виждам от тук, но съм в правилна посока, той е точно там, на където съм тръгнала, точно пред носа на кораба ми. Моят кораб, като расов жребец, се изправи гордо, вдигна високо глава, изпърха с ноздри и ...с пълен напред  запори вълните. Години прекарах в търсене на този остров, преродих се няколко пъти и все не можех дори и да се доближа до него. В началото бях бедно псе, бито и бездомно, скитащо се гладно с глутница себеподобни. След това си сменях тялото, но сценарият беше почти един и същ – бях гладен, дрипав бездомник, принуден да убие хлебаря за да се добере до пресния хляб, разнасящ такава влудяваща миризма. Не бях ял вече няколко дни, и когато хребярат ме изигра и не ми даде обещания хляб, след като пренесох тежките  чували с брашно, просто не издържах и го ударих с дървената фунаджийска лопата през ухилената му физиономия. После се презирах и обвинявах. Не само, че нямах подслон, но сега бях и търсен от полицията. Така и свърших живота си – скрил се зад едни стари сандъци. Ненамерен. Неподслонен. Ненужен. Следващия път бях отново сирак, предаден от родителите си в сиропиталището. Те заминаваха и ме оставиха там за да бъда години наред тормозен и мартретиран, докато на надзирателката не й омръзна от непрекъснатото ми хленчене и не ме изгони на улицата. Намериха ме едни овчари, които ме затваряха в кошарата и ме насилваха, смейки се с дрезгавите си, пиянски гласове. Един ден успях да измъкна един нож и да наръгам единия от тях и да избягам. Завърших живота си в болницата, където ме оперираха за да използват органите ми. Те знаеха, че ще останат ненаказани. Аз бях един неизвестен, бездомен Никой. Раждах се все така непринадлежащ на никой, което ме правеше добър войник. Палех, убивах, насилвах. Бях един прекрасен безчувствен анонимен войник. В един от животите си, пак сирак бях предаден на отглеждане в един от манастирите при божиите служители. Но те точно, както и овчарите ме насилваха, издевателстваха над мен и се гавреха с невинността ми. Спях на голия под близо до кръстта и непрекаснато се молех на Господ да прости греховете ми. Един ден ме заведоха до сандък с жълтици и в момента, в който посегнах към тях ме удариха с прът през ръцете и се разкикотика "Защо смяташ, че ти се полагат, грешнико?" Това се превърна в постоянната им шега – слагаха ме пред сандъка с жълтиците и в ме караха да протягам ръка към тях. Неизменно следваше поредния удар с тояга. (Толкова животи от тогава, но и сега в клетъчната ми памет е загнезден стресът от парите. Видя ли пари – не протягам ръка. Знам, че ще последва ударът и гадния подигравателен смях.) (следва)

BION I'm imrepssed! Cool post!

KMsrgN <a href="http://wdwynqnzuymm.com/">wdwynqnzuymm</a>

dmZXAC , [url=http://osuoiyrnxlrn.com/]osuoiyrnxlrn[/url], [link=http://zzpitvlvuegt.com/]zzpitvlvuegt[/link], http://kzvvkejspgqd.com/