И ето го пред мен – островът на моите пари. На хоризонта се появават първите му очертания. Високата скалиста планина, чистите ручеи, сливащи  се и образуващи пълноводни реки, сенчести и гъсти гори, свежи изпъстрени с цветя полянки, плодородни нивя, овощни градини, залива на морски бряг, пясъка, мидите и водораслите. Всичко от всичко и в изобилие. Чисто и просторно. Изпълно със свобода .

Там по средата на острова стои моят огромен сандък с жълтици. Моят си и на никой друг. Аз се приближавам трепетно и заставам вперила поглед в него. Толкова години ме е чакал. Моята парична отплата за всичко, което съм направила до сега. Полага ми се. Всичко това. И е само мое. Мое- каква проста дума, която бе изтрита от съзнанието ми по време на социализма "Няма мое-твое, всичко е наше", беше девизът, на който ме дресираха още от детската градина, когато ми издърпваха куклата от ръцете. Дълго време не можех да казвам "Мои пари". И  ето сега, стоейки пред моето съкровище аз знаех, бях убедена, че то е само мое и само мое бе правото да решавам какво да правя с него. Заслужила съм ги, полагат ми се, приех ги. В себе си, в съзнанието си, в душата си, в сърцето си. Оставаше да ги приема и в ръцете си.

Бавно се приближих и протегнах ръка. Никой от никъде не ме нападна и естрествено не последва очаквания удар. Бях сама с моето съкровище. Пипнах жълтиците – бяха съвсем истински. Аз съм толкова истинска, бях достойна за истински. Бяха лъскави и чисти. Защото и аз бях чиста. Прибрижих се още повече и ги загребах с шепи. Малко по-малко скованото ми тяло и съзнание се отпуснаха  и радостта ме завладя цялата. Моите пари бяха мое отражение.

Стресът се стопяваше от топлината на любовта. Това бях аз, същата тази аз, преминала през тежките препятствия на животите си за да стигна до този момент – да получа наградата си – пълен сандък със жълтици. С течение на времето се бях научила да давам и да получавам истински, безусловно. Да обичам истински, безусловно. Да приемам хората каквито са, да ценя това, което имам, да дарявам с радост, да приемам с благодарност и да благослявам всичко, което имам или нямам в живота си, всичко, което ми се случва. Да бъда убедена, че всичко  е за мое добро, че във всяко едно събитие се крие един урок, във всеки един човек се крие един подарък. И ето, че приех и парите и не бях наказана, не платих огромна цена,  не се наложи да жертвам нещо скъпо от себе си. Приемах всичко наоколо като подарък и те бяха подарък, приемах всичко с любов и те също ми ми даряваха любов.

Пак там прочетох, че Богатството може да бъде затвор. Но и бедността също. Тя ти забранява и те ограничава в толкова много неща. Затворът е вътрешно духовно състояние и съвсем не зависи от материалното ни състояние. Затворът е забраните, които си поставяме пред себе си.Затворът е нещото, от което се освободих, изчиствайки в съзнанието си преградите от забрани, правила, закони, разбирания, мнения. Думи, думи, думи. Но това бяха чужди думи. Това, с което бях заета в последното десетилетие от живота ми бе да посторя Кораба на своите думи, мисли, понятия, истини, ценности, вяра, правила, принципи, методи, начини на действия. Това бе хубав, здрав кораб, който издръжа на предизвикателствата и ме пренесе през цялото това разстояние за да мога днес да застана пред моето съкровище, наречено Лична Материална Реализация и да го докосна с много любов и благовение. (следва)

и в съшото време много поучително,поне за мен.От
едно поколение сме,то се усеща само че то се оказа най-обърканото през този период...Радвам се че си
успяла с много усилия да се адаптираш към него-
за някои с оказа непосилно това предизвикателство.

аз разделях хората на идеалисти (положително), материалисти (отрицателно), а духовното в представите ми бе свързано с мръсните раса на няколкото попа и калугери, които бях срещала.
Днес, аз знам, че е възможно и парвилно да се развиваме и духовно и интелектуално и материално. Не трябва да избираме това или онова. Може синхнонно и хармонично.

развитието за все по-интригуващо.

желая ти подобно пътешествие и на теб.