Колко пъти сме се отказвали от истината, само защото сме смятали, че е прекалено красива за да бъде истина?Аз лично съм се страхувала, че ако ми предлагат нещо хубаво, за което съм си мечтала тайно отдавна и аз кажа "Да" и протегна ръка, в следващия момент ще светнат камерите, ще наизлязат скрилите се хора и това ще се окаже поредния номер от "Скрита камера" или някоя Първоаприлска шега. До такава степен ме е страх от хубавото, че и когато нещо таково ми се е случило наистина и вече години са минали от тогава, аз като че ли все още отказвам да го възприема за вярно, за истинско и реално. Така например е с моите деца. Толкова лекари, много години ми повтаряха, че е малко вероятно или почти невероятно аз да родя, че аз естествено им повярвах. Промиването на мозъка ми трябва да е било толкова успешно, че и сега, когато децата ми са вече пораснали доста, аз от време на време все още се хващам, че се очудвам, че тези две прекрасни момичета ми викат "Мамо".  С какво ли съм заслужила тази награда?

Когато ни се случи нещо лошо, се питаме "Господи, защо точно на мен?", а когато ни се случи нещо прекрасно питаме ли се? Аз – да. "Господи, с какво го заслужих?" Страх от хубавото. Смешно, а? Страх ни е да се влюбим, защото любовта винаги свършва и после ще ни боли. А страх ли ни е да започнем сладоледа, защото и той колкото и да е голям, колкото и бавно да го ядем, все свършва някога?

Питали са ме, ако сега дойде принца, какво ще правиш? Ще избягам, разбира се, та нали принцовете са родени за принцеси, а този след като е дошъл при мен, значи е фалшив. Промили са ми мозъка и то успешно и то дълбоко с твърденията, че хубавите неща са за другите, не за мен. Ти си стой, Пепеляшке, в ъгъла и хич и не опитвай да постигнеш нещо красиво, да преживееш нещо щастливо. Няма за теб хубави преживявания, откажи се. Това са само илюзии, мечти, миражи. Истината е друга – горчива, грозна. Огледай се, виж каква е действителноста – страшна, чуй новините, там казват истината – светът е страшен и опасен. Мисли реално, бъди земна, слез на земята, престани да мечтаеш, светът не е за мечтатели, с мечти не можеш да нахраниш децата си, на тях им трябва земна, истинска, реална майка. Това е животът, това е реалността, действителноста, истината. Горчивата истина, грозната истина. Никой не обича истината, защото тя боли.

Значи, ако не боли, не е истина? Ако е красива, не е истина? Ако е сладка, не е истина? Тогава това са само илюзии, фантазии, празни мечти, въздухарство, нереалност, недействителност, ЛЪЖА?

Всичко красиво, хубаво, щастливо, сладко, привлекателно е ЛЪЖА?

Колко дълго вярвах в това. Но до днес, до сега. Вече слязох на земята, станах достатъчно земна за да видя и сама да различа, че тази красота около мен е също така реална, тези прекрасни хора, са също така истински, че щастието съществува, че любовта не е страдание, болка, разочарование. Любовта е милваща и мощна сила, която движи света напред. Истина е това, в което вярваме, че е истина. И ако ние вярваме, че само грозотата, болката и страха са истина, то такъв ще бъде и нашия "истински" свят. Ако повярваме, че истината е красива, многоцветна, пъстра е шарена – тогава такъв ще бъде и светът ни.

"Твърде е хубаво за да бъде истина". Още ли вярвате в това? Ние сами избираме нашата истина.  И аз избрах своята – красивата, щастливата, сладката, прекрасната, шарената. А вие?