Трудно се печели доверие, а толкова лесно се губи. Загубиш ли го, още по-трудно се възвръща. Някой път изпусната дума, споделена тайна,  просто някое хей така пуснато изречение и хоп – "чашата на доверието се счупва". След това стараеш се лепиш, лепиш, ама все си остава следа от пукнатината.

Аз има предвид и нашето доверие към хората и доверието на хората към нас.

Лъга ли са ни. Някой по-малко, други повече. Ние също сме лъгали, някои от нас по-малко, други повече.

Казва ли сме думи без да се замислим, хей така като "хвърлени на вятъра", а последиците понякога са страшни. После се оправдаваме – "какво толкова казах, подхвърлих само една дума". Вече съм писала за вярата ми в силата на думите и че те са отражение на нашето съзнание, и че те постилат пътя на нашите действия. Те не стоят на пътя – мисъли-думи-действия-действиелност.

Но днес пиша за Доверието.

Толкова важен елемент в нашия живот, толкова необходим за да се чувстваме сигурни, защитени, да имаме самочувствие и да крачим през живота с гордо вдигната глава.

Най-болезненото е, когато загубим доверие в себе си. Много боли и понякога е направо критично. Следата от пукнатината е толкова голяма, че направо ни разрязва и наранява дълбоко. И тогава каквото и да ни се случи, каквото и да и кажат околните, ние просто не им вярваме, не ги чуваме.

Всичко, в което вярваме е истина и всичко, което не вярваме не е истина.

За да работя с хората, за да мога да ги тренирам, те трябва да ме допуснат близо до себе си, да ми се доверят. За това предварително подписваме споразумение, в което аз се задължавам за пълна дискретност, че ще бъда винаги на тяхна страна и че ще ги приемам без да ги осъждам, точон такива каквито са. Но има е още нещо допълнително, което кара хората да повярват на написаното и на подписа ми – и това е моята лична вяра в себе си, в тренинга, в хората, в доброто, в любовта.

Как закрепих вярата си в хората – просто смених израза – "Доверявам се със затворени очи" на "Доверявам се и разчитам с отворени очи". Разликата е огромна. Преди, когато разчитах на някого и му възлагах нещо, аз си "затварях очите" и не го проверявах, не обяснявах подробно какво искам, не следях за резултатите. Това според мен бе "Пълно, стопроцентово доверие". И естествено това водеше до разочарование. И нямаше значение дали е лекар, фризьор, счетоводител, клиент, децата ми, родители те ми, приятели – аз си затварях очите. Резултат бе ясен. Когато ходех на фризьор аз му кавах, че разчитам на него и той да реши как да ме постриже и си затварях очите за да се изненадам. Е, изненадите не винаги ме радваха.

Днес, когато открих, че да се доверя с отворени очи, това значи да възложа задача, да обясня точно какво очаквам, да следя по време на изпълнението, да проверя резултатите. И това го прилагам във всички сфери на живота си и с всички. Това не е признак на недоверие, напротив. Но аз оставам лично заинтересувана за добрия резултат и той да бъде както аз искам. Доверявам с отворени очи. От тогава неприятните изненади намаляха.

Дали обичам изненадите? Да, тези които ме радват. Приятните изненади. Тях оставам на Вселената. Аз разчитам, че тя знае най-добре какво е правилно и неправилно за мен. Но за всеки случай аз съставям списъците с поръчките. Все пак и тя има много работа и не  е лошо да я улесня и да й съкратя пътя.

Доверявайте се с отворени очи. Няма друг, който да е по-заинтересован от вас за вашето добро, за вашия хубав живот и няма друг, който по-добре от вас да ви познава и да знае какво ви радва и каво не. Просто ги улеснете и си съставете списъци. Колкото по-подробни, толкова ще им бъде по-лесно да ви изпълнят желанията. А изненадите? Не се притеснявайте ние и без това сме само хора и не успяваме да предвидим всичко.

Много ми хареса постинга ти. Доверието е най- големият капитал. Поздрави и успешен ден!

Доверието е любов..

доверието е ценно и трябва да го засаждаме,пазим, съхраняваме, укрепваме, поливаме, за да расте,да цъфти и да процъфтява. Но за това ни трябват и здрави корени.

доверието е любов? Не бях се замисляла за това. За да има любов трябва да има доверие. Но можем ли да имаме доверие на някого когото не обичаме? Незнам.

Смятам , че това стихотворение на Станка Пенчева, което е от любимите ми, е напълно в унисон с твоите размисли в постинга:

Цената на доверието

Така съм създадена,
че предпочитам
Да се усмихна, вместо да се намръщя,
да погаля — вместо да ударя,
да повярвам — щом ме погледнат в очите.

Много пъти са ме лъгали.
Дори най-скъпите, най-близките.
Обичта ми са тъпкали .
С думи са ме оплитали —
и пак ме гледаха в очите.

Може още сто пъти да ме излъжат.
Нека.
Едно не искам: заради стоте измами
веднъж да не повярвам само
на очите, които наистина
са били искрени.

Станка Пенчева

Смятам, че без доверие никой не може да живее добре и да бъде щастлив.

се спомена отдолу от Лоли, искам да кажа нещо за доверието! Когато си влюбен сетивата ти са отворани за всичко хубаво, обакновено за това казват, че любовта е лудост, аз обаче смятам, че единствено любовта ни отваря истински очите за щастието! Аз се научих да се доверявам и накрая това ми се връща в положителен баланс!
Това не значи , че любовта е сляпа, напротив трябва да си отваряме очите! Поздрави за поста!

да имам доверие с отворени очи, т.е да контролирам тези, на които се доверявам, то аз често си го правя, ама без да се замислям, сега вече ще знам, че така трябва, нещо като стратегия за успех. Това ми прилича да държиш юздите на коня пред каруцата, страхотна си, поздрави!

хубаво стихотворение. Ако нямаме доверие ще сме много самотни и изолирани. Запознах се е една група младежи - разочаровани. Те казаха, че около тях смърди на недоверие. Тъжно. Толкова са самотни и неразбрани, отчаяни. Да без доверие трудно се живее.

В състояние на влюбеност, на силна страст, ексаза, въодушевление, силен ентусиазъм в мозъка ни стават химически реакции и ни изкарват от нормалното ни състояние. За това тогава не виждаме реално и не можем да преценяваме точно. Но такова извърено състояние не може да продължава дълго и за това влюбеността е краткотрайна и изтощителна.

благодаря ти, виж колко си умна, правиш естествено неща, които аз откривам като велики.

доверието е една от загубените човешки ценности,но вината не е наша/на хората/,вината е в живота които живеем,материален а не духовен,хартиен/договори/а не този на дадената човешка дума,която важи повече от договора заверен при нотариоса.но за да има чесна дума трябва да има доверие,чесност и уважение.живеем в обръкан свят с объркани ценности и напълно объркана политическа и житеиска ценносна система,без вяра,без бог,без любов

"но вината не е наша/на хората/,вината е в живота които живеем"
1. Аз различавам вината от отговорността. Това са различни неща.Няма да пиша тук за това.
2. Кой ако не хората трябва да поемат отговорност за живота, за думите си, за духовността, ценостите, политиката, вярата, любовта?
3. Какво подразбираш по думата "Живот"?
4. Кой решава какъв живота да живее духовен или материален, ако не самият човек?

Hey, sutble must be your middle name. Great post!

nc2Uoy <a href="http://haxfrklbsxlo.com/">haxfrklbsxlo</a>