"Всичко Мара втасала, само дето не е рисувала" – избухна жена му насреща му. Явно бе насъбрала в себе си много гняв и сега това откритие на съпруга й идваше в повече. Той остана изненадан от неочакваното избухване на иначе кротката му съпруга, наведе виновно глава и излезе навън. Май така постъпваше винаги, когато не можеше да намери разбиране. Напоследък все по-малко хора го разбираха и той се затваряше все повече в себе си. Тръгна напосоки, но някакси естествено стигна до градинката зад блоковете. Там винаги имаше деца и наблюдавайки ги някакси му олекваше. Как му се искаше да се върне там в детството и отново да се заиграе безгрижно с другите деца, да остави на големите проблемите по прехраната, парите, дълговете, работа, безработица, световна криза, цени и всички други теми, от които децата не се интересуват. Децата играеха на криеница. Някога я наричаха "жмичка". Едно от децата затваря очи, зажмива, а другите бързат да се скрият. След това жмящото дете трябваше да ги открие и заплюе. Интересно, защо никой не обичаше да жми. Всички обичаха да се крият и да бъдат търсени. Някои нямаха търпение да изчакат да бъдат намерени и изкачаха от скривалищата и тичаха с всички сили да "се заплюят". Детето, което бе намерено първо (или  последно) бе следващото, което жмеше. Наблюдавайки играещите си спомни своето детството. Тази игра бе една от най-популяните сред децата по негово време и често я играеха. Той бе остроумен и успяваше да се скрива толква добре, че трудно го намираха. Случваше се, че на търсача да му омръзне да го търси и да се предаде. Тогава той гордо излизаше от скривалището си и бе считан за победител.  Но ето, че в съзнанието му изплува и един болезнен спомен. Той се бе скрил както винаги доста успешно, но и доста далече от мястото на игрите. Жмящият го търси, вика доста дълго и после просто се отказа. "Намерите" деца се бяха насъбрали и се смееха весело на нещо, а той останал сам в скриварището, продължавайки да се крие. Почуства се много сам, забравен, нежелан. Не знаеше какво да прави – да излезе и да се предаде или да изчака още. Изглежда пропусна момента да излезе като победител и сега се чустваше доста неловко. Колкото повече чакаше, толкова по-глупаво се чустваше. Извъднъж разбра колко му бе важно да бъде търсен и намерен. Очуди се, че децата продължаваха да играят без да почустват липсата му. Нима го бяха забравили? Нима не липсваше на никого? Остра болка го прониза. Този спомен бе толкова ярък и чуството толкова пресно, че изведнъж дъжд от въпроси  се изсипаха ясно пред него – Не постъпваше ли и до сега така? Не се ли криеше от другите за да провери дали е необходим, търсен, обичан, желан? Дали не продължаваше да играе тази същата игра на жмичка, която бе започнал в онзи след обед? Дали не решаваше така проблемите си? Дали не се криеше всеки път, когато има някакъв по-сложен пролем за решаване? Да, явно способността му да се скрива добре, която бе използвал в игрите през детството си, бе продължавала да го ползва и до сега. А ако се откажеше да се крие каква друга възможност имаше пред себе си? Как можеше да се изправи, да излезе от скривалището си не като победен, а като победител? Дали не бе изпуснал момента и сега? Щеше ли да има достатъчно смелост да се покаже пред другите такъв, какъвто е сега – несигурен, комплексиран, неуверен, победен?  

дай пример! Излез! Покажи се!

хайде заедно да го направим -три-четири...:)
както виждаш, аз вече съм тук - излязох от лоното на вулкана и вече хората ме познават, а ти?

Често пъти за да не излязат пред другите неуверени, комплексирани и победени, хората излизат с мръсна газ, вдигат страхотен скандал, натриват носовете на всички и са доволни.

в нашето лично пространство съществува нещо, то обикновено действа двупосочно. Например вината - обикновено тези, които се чустват виновни, веднага започнат и да обвиняват. Така е и със засягането - ако се засягаме лесно, започваме да засягаме и друтиге - нож с две остиета. Ако обичаме себе си ни е по-лесно да обичаме и другите и т.н. За това е много важно какви цветя засаждаме в собствената си градина и дали я чистим от плевели, защото и ние и другите ще се набодят на бодлите. Още една метафора, Принце...
В моето лично пространство има съгласие, така че нали няма да вземеш да спориш с мене сега?

Така е, съгласен съм :)

" хората излизат мръсна газ, вдигат страхотен скандал, натриват носовете на всички и са доволни." - това е също начин за "излезеш победител".
Длъжникът се пита "Как можеше да се изправи, да излезе от скривалището си не като победен, а като победител?", а колко пъти точно когато сме се смятали за най-победени всъщност сме излизали победители. Може би единственото, което трябва да победим е нашето свръх чуствително и наранено его?

Да, егото е голяма спънка, но същевременно е и двигател, защото без него не бихме имали амбицията да постигнем нещо. интересният въпрос е кога едон его се превръща в свръхчувстително :)

която обмислям и наблюдавам и мисля, че напредвам. Когато съм готова ще публикувам. Благодаря.

написах го. Ще се радвам, ако споделиш своето мнение

Wow! Great thniknig! JK

Posts like this brigthen up my day. Thanks for taking the time.

WWTs2D <a href="http://hpaljlokijob.com/">hpaljlokijob</a>

1PCpJ2 <a href="http://onntqptyqamo.com/">onntqptyqamo</a>

CszLNs , [url=http://dnxupigfejpe.com/]dnxupigfejpe[/url], [link=http://lnboyzbtmlhc.com/]lnboyzbtmlhc[/link], http://alzfzgvjrbrx.com/