Светът е малък – това твърдение изобщо не е ново и дори малко банално. Но срещата от вчера го доказа отново. Разхождахме се с дъщеря ми доволни след успешен ден по една оживена улица по пътя ни към спирката на автобуса. Минавайки покрай едно кафе видях една позната физиономия. Т.е. нещо ни напомняше един мой добър познат, който не бях виждала доста години, а и шансовете на го среща бяха много малки, защото той се премести да живее в чужбина. Все пак се спрях и леко извиках името му. Той се обърна и веднага погледа му светна. Много се зарадвахме един на друг, прегръщахме се и се смеехме. Толкова години минаха, от времето, когато той ми бе представен като "Давид - новия ти шеф". Млад, 26-27-годишен, красив, мускулест, суетен, малко надут (от притеснение), мургав и светлоок мъж. Началото на отношенията ни бе малко сковано, опознавахме се, но това беше само в началото. Много бързо се сприятелихме. Хубави години бяха. После той напусна и се изсели да живее в Израел. Новините, които получавахме бяха, че живее в кибуц и там се запознал с една красива девойка. Оженили се, родило им се момиченце, а и после момченце. Той си бе намерил добра и дохоносна работа и вече бе "Стъпил на краката си". Да точно така – вече здраво бе стъпил на краката си. И ето ни сега – седнали един срещу друг споделяме – аз разказвам за новата си професия, горда от постиженията си, изфуквам се и с децата си. Разказвам и за новините около общи познати. А после, естествено питам за новостите около него. Той се усмихна и каза – "Жив съм, но съм с един крак". Стана и протегна към мен протезата си. Погледнах изумено и изчаках мълчаливо продължението. "Това стана през последната война – една ракета избухна до мен. Десет дни не знаеха на къде ще поема. След това прекарах около година и половина по болници. По това време жена ми бе бременна с четвъртото ни дете." Явно бях пропуснала много от новините. Попитах го дали не са могли на спасят крака му, а той ми отговори "Те го спасиха, но той бе в такова състояние, че с него щях да бъда инвалид за цял живот, за това реших да го отрежат". Погледнах го възхитена - "Колко хубаво, че сега не се наричаш инвалид". А той се засмя  "Нали знаеш – всичко е в главата. Това какви ще сме в собствените си очи е само въпрос на решение". Да знаех това, но сега го видях приложено на практика. Давид стана леко от стола и се отправихме към изхода. Разделихме се прегръдка и пожелания. Той се качи на колата си, а аз продължих задено с дъщеря ми към спирката на автобуса. Пътувах замислена. Какви ли уроци ни е приготвила Вселената?! Точно, когато смяташ, че всичко ти е наред и си "Стъпил здраво на краката си", изведнъж губиш единия. А прекрасното в случая бе, че и на тази среща Давид бе в състояние да ми разказва с усмивка колко е прекрасен живота и както подчерта - "не само моят, а животът изобщо." Колко хубаво би било да можем да оценим живота си и всичко, което имаме в него и без да се срещаме с войни и  опасности или да сме толкова близко до смъртта. Тази среща ме развълнува много и реших да я споделя и с вас.    

mnogo hubavo.. 4e takiva neshta se slu4vat, a oshte po e hubavo 4e niakoi e nameril vremeto da ni go razkaze

за коментара. Да стават и такива неща по света. Интересното бе че този съвременен младеж бе видял да види нещо положително в своята трагедия и да я посрещне като мъдър урок.

Има немалко такива хора, но някак си рядко ги забелязваме. Често се мобилизираме тогава, когато нещо ни се случи, но не и преди това, докато всичко е наред.

Заслужаваше си!

интересна случка... Поздрави! :)))

наистина героите са между нас - обикновените хора.