Къде е границата и кога започваме като телохранители, а се превръщаме в тъмничари?

Това най-често се случва в отношенията родители-деца. В стремежа си да предпазим любимите си деца от опасностите в живота, от целия ни заобикалящ свят, понякога просто се "престараваме" и някъде по пътя отнемаме на децата си тяхната свобода. Толкова се вмъкваме в кожата на Кейвин Костер, че забравяме, че животът не е филм и не е поредица от ужасите, излъчвани по вечерните новини.

Аз самата съм родител на две дъщери във възрастта на откритето на свободата  и независимостта – 15 и 16.5. Две прекрасни дъщери, на които много искам да помогна да изградят собствен щастлив живот (и то без да ги тренирам официално за това). Въпросът е как? Как да го направя без да спирам развитието им". Как без да отнемам нещата от ръцете им и да казвам прибързано – "Дай на мене, аз го правя по-добре"? Как да ги оставя да вземат решения самостоятелно и в същото време да съм там, да съм подкрепа, да ги насочвам?

Беше един обикновен ден, когато пускайки телевизия попаднах на предаване, посветено на темата за отвличане на деца. Разлистих вестника и от първа страница ме блъсна статията за едно дете (момиче на 13 години) изнасилено на стълбищната площадка от съседа й. Стоях зашеметена, замръзнала в стрес. Точно в този момент дъщеря ми се върна от училище и ми каза с твърд и убедителен глас – "И да знаеш, че от догодина вече няма да можеш да ме спираш от дискотеки".  Останах така неподвижна без да мога да реагирам въобще.

Къде е границата? Как мога да предпазя децата си от насилие, без да ги превръщам в затворници?

Пишеш ми:
"Пуснах постинг по твоето счупено его. Зная, че коментари от мен не те радват."
Silence

А аз оставям вярна на това, което казах, т.е да не отговорям на коментарите ти, защото продължавам да не те разбирам. Желатия ти и на теб радост и успехи-

Не можем да ги предпазим от насилие. Може би единствения относително добър отговор на думите на дъщря ти би било да й покажеш статията и да и кажеш, че просто те е страх за нея. Това няма да промени решението й, но поне ще знае още по-ясно, че независимо че не го показваш, се притесняваш... А що се отнася до това да не им отнемем развитието, ми се струва, че трябва да се почне още от рано. Когато са малки им се делегира правото да правят избор и да взимат решение по малки въпроси, с които сме сигурни, че грешката няма по никакъв начин да е страшна. По-късно делегираме право на решение за малко по-важни неща... Например, когато навън е малко хладно, но зная, че на децата искат да са по тениски, избирам две-три дрехи, които намирам за подходящи за съответното време и им давам правото да изберат тази от тях, която желаят... Когато нещо не им се получава обикновено идват за помощ, но искам да ми датдат предложения за решение и после ги обсъждаме, ако не стигнат сами до решението, едва тогава им "давам акъл" или помагам... надявам се, че по този начин свикват да взимат решение и когато вземат някакво решение, което впоследствие не им се нрави, се старая да не се намесвам, другия път да помислят малко по вече, от повече възможни ъгли.... но това не може да е рецепта, нито пък гарантира предпазване от насилие. Единствено дава опредлена степен на надежда, че повече или по-малко са се научили да преценяват обстановката правилно и да взимат правилните решения и че това ще ги предпази... сега се замислям, че това е по твоята специалност, Виктория... :) Ето че съм им станал треньор за взимане на решения... :)

Аз естествено говорих с дъщеря ми и утре ще продължим. Темата беше "Как може тя да излиза и да се забавлява, а аз да не страдам". Аз вярвам че евъзможно и го отработваме в подробности. Но докато нея я нямаше споделих с по-голямата ми дъщеря, за темата на този постинг и тя умницата веднага ми отговори
"Мамо, родителите не трябва да защитават и пазят децата си, а да ги учат как те сами да правят това. А смятам, че ти си чудесен родител, но не си ни дала достатъчно инструменти за да се справяме с живота" - цитиррам почти дословно.
После се смяхме, че ако ми го беше казала преди 10 години щях да си спестя на себе си и на тях много притеснения.
Отивам да търся инструменти за справяне с живота. Знаете ли къде мога да ги намеря?

Хех... въпросът е до колко самите ние се справяме с живота :) Хубаво го е казала дъщеря ти, дано един ден си спомня тези думи :)

в моята презентация в "Аз вярвам" пише, че Аз вярвам, че моите деца, са моите най-мъдри учители.
Другото, което исках да ти пиша, че че ние се справяме (щом сме живи, значи сме оцелели и се справяме)и въпроса според мен не е Колко?, а Как?
Ние имаме модел, който е достатъчно добър за оцеляване, но понякога той не е достатъчне за да живеем добре. А за това искам - да живея добре и да съ щастлива.

TYVM you've solved all my polrbems

AiYkph <a href="http://jcgpswbvsroy.com/">jcgpswbvsroy</a>

NIUqK0 , [url=http://sjyjpjxodvyz.com/]sjyjpjxodvyz[/url], [link=http://ryeatvuazrcf.com/]ryeatvuazrcf[/link], http://semglaxezwxt.com/