Въпроси, от които ме боли.

 

• Защо, когато сме близки с някой си позволяваме да се държим по-лошо с него?
• Защо с по-далечните сме по-любезни, учтиви, усложливи?
• Защо в началото на връзката си сме по-добри внимателни и с времето забравяме да бъде такива?
• Защо, когато си разрешаваме да се ближим с някой си позволяваме повече волности?
• Защо когато сме с близките си, ние им налагаме своята воля, истина, правила, закони?
• Защо, колкото повече се сближаваме, толкова повече предателство срещаме?
• Защо мъжете ни ни изневеряват с най-добрите ни приятелки?
• Защо приятелките ни изневеряват със съпрузите и любимите ни?
• Защо от близките ни боли най-много?
• Защо, когато сме близки изпитваме необходимост да причиняваме болка?
• Защо сме най-лоши и безкомпромистни с най-обичаните ни хора?
• Защо наказваме най-лесно децата си?
• Защо ни е по-лесно да нарушим границите на по-близките и обичаните от нас?
• Защо на близките ни и обичаните от нас хора "им го вкарваме" по най-болезнения и унижаващ начин?
• Защо се сърдим, когато някой прилича на нас?
• А кой прилича на нас повече от децата ни?
• Дали защото виждаме в тях като в огледало нещата, които не обичаме в себе си?
• Дали като не наказваме близките си, не наказваме себе си всъщност?
• Дали когато правим "на пук" на родителите си, не правим "на пук" на себе си?
• Защо сме най-жестоки с хората, които обичаме най-много?
• Това, че сме жестоки със себе си, значи ли, че обичаме себе си най-много?
• Защо в съзнанието ми "близък" значи "опасен"?
• Дали съм била наранявана най-много от близките си?
• Дали аз си разрешавам да наранявам най-много близките си?
• Дали, защото не искам да наранявам някой, аз се страхувам да се сближа с някой?
• Дали виждам като единствения начин да не наранявам е като спазвам дистанция?
• Дали защото се страхувам от себе си, аз бягам, когато някой иска да се сприятелим?
• Дали си мисля, че ако се сближим едни от нас ще бъде наранен  (незнам кой, но сигурното е че ще има наранени)?
• Дали Приятелство е равно на Предателство?
• Дали Любов е равно на Страдание?
• Дали Близост е равно на Опасност?
• Въпроси, от които ме боли......

защото без тези близки не можем и за това и прилагаме тези неща към тях, защото живота не е само любезно отношение, а ежедневие, в което има и неща които не ни харесват и ако с далечните хора можем да направим компромис, защото не сме постоянно с тях и не държим на тях, то към близките прилагаме онези неща, които често прилагаме и за себе си.

близките ми не се държат по -лошо с мен. Не мисля , че това , че сме близки ни прави по груби.

Точно това е "към близките прилагаме онези неща, които често прилагаме и за себе си." - човекът срещу нас е наше отражение в огледалото и ако в него видим неща, които обичаме в себе си - той ще ни хареса, ако видимм в него неща, които не обичаме в себе си - той няма да ни хареса.
За това изводът е: - Колко повече неща обичаме в себе си, толкова повече ще харесваме другите, толкова повече ще се държим добре с тях, толкова повече ще ни обичат и харесват.
проста формула за успех в любовта.

чудесно е и ти си щастливец Това, че близките ти не са груби с теб е чудесно. При теб не важи формулата на "далекогледството" - колкото по-далечен, толкова по-важен, по-ценен, по-добър", чиято проява е чуждопоклонничеството, защото близкото, родното, нашето е банално, неинтересно, познато, неструва. И в резултат на това търсим чуждото, непознатото, далечното, струващото повече.

не сме длъжни да го правим - да се държим по-лошо с хората, които са ни по-близки. Няма закон, няма норма, няма традиция, няма правило. Има само лошо възпитание. Но ако родителите ни са с еотнасяли така с нас, това не значи, че трябва аго пордължаваме в бъдеще с нашите деца, съпрузи и т.н. Хубавото е , че сме свободни да не нараняваме, да не засягаме, да не причиняваме болка, унижение, подценяване, да проявяваме неразбиране, завиждаме, обиждаме, удряме, наказваме, доказваме, налагаме, тормозим, бием, шамаросваме, крещим, сърдим, ядосваме, нападаме, хапем, ръгаме, заяждаме, подяждаме, бягаме от отговорност,изоставяне, изневеряваме, нервираме, гневим, ревнуваме, сгазваме, блъскаме, псуваме, заплашваме, отвличаме, малтретираме, изнасилваме и т.н.
Не сме длъжни да изберем никаква форма на насилие. Това е както казваш - въпрос на избор и е хубаво да знаем, че имаме избор. Няма закон, който да ни задължава да бъдем насилници. Нито с близките си, нито с далечните си. Ние сме такива, защото сме избрали да бъдем такива.
А можем и да изберем другото - доброто, красивото, обичащото, светлото, радостното. Има го. Има го във всеки един от нас.
Май, че засегна нещо, защото се разписах много. Но темата е много болезнена за мен.

няма какво да добавя. Точно написано.

Много болна тема и за мен, за коята съзнателно или не, избягвам за мисля. Смятам, че всеки прави своя избор как да се държи с близките си, с любимия човек, с децата си.... Ако в детството си сме имали лош пример пред себе си или са се държали лошо с нас, не означава че и ние трябва да го правим. Когато обичаш някого - дете, любим, родител, приятел....ти даваш всичко от себе си, за да го направиш щастлив, да го накараш да се чувства такъв. Следователно, ако го нараняваш - незовисимо как, ти просто не го обичаш или не достатъчно. Лошият пример на родителите ни или лошото им отношение към нас, не е повод или причина да се държим по същия начин с любимите си хора. Напротив, когато си нараняван, обиждан, унизяван, смачкван, ти се стремиш да не го допускаш в своите отношение с близките си и не само се стремиш, а го постигаш - не е трудно, когато обичаш някого.
Имам такъв проблем със съпруга ми - в детството си е ставал свидетел на лошите отношение между родителите си - скандали, побоища, пиянски истории.... Отношението на баща му към него е било лошо - пренебрегвал го е, тормозел го е.Вече като възрастен, осъзнаващ станалото той казваше, че не би допуснал такова отношение към децата си, към мен.... Но уви, случи се точно обратното - той се държи така с нас, пренебрегва ни, отбягва ни, тормози ме.... Прави разлика между доброто и лошото и избира да е лош, да причинява болка, мъка, сълзи....
Всеки прави своя избор как да се отнася с близките си и носи последствията от него. Когато даваш любов - ще получиш любов, щастие, а когато си лош с любимите си хора - оставаш сам с лошотията си.

колкото повече те обичат толкова повече те тормозят. Това момиче ще порасне и за да изрази любота си към някой ще започне да го тормози, защото това е видяла в къщи.
Твоят съпруг е бил "дресиран" по формулата
Любов = тормоз, пренебрежение
и днес когато иска да изрази юбовта си към теб той използва "езика" който е научил и го говори.
Моята майка дълго време не ми беше казвала, че ме обича, но тя говореше езика на манджите. За това вместо да ми каже "обичам те" ми готвеше любимото ми ядене. Мина дълго време докато разбера езика на любовта й. Има родители, които изразяват любовта си с пари - "Много те обичам, ето ти няколко лева", други с ритници и шамари "Много те обичам, ето ти два шамара, за да станеш човек".
Твоят съпруг трябва да си смени езика на изразяване на любовта. Той те обича, но не знае как да ти го каже, как да го изрази без тормоз и обиди.
Аз тернирам едно момче, чиито баща е говорил езика на насилието и сега той се учи да "говори", да общува по друг начин. Той е на 20 години и сега открива един нов език - на поощрения, на радост, на подкрепа,похвали, признания, положителност, на любов. Метода на "бонбона", а не на "Пръчката" и насилието. Понякога дори и смешно - толкова е абсурдно.

които си написала, е тема на отделен разговор.
Изморих се, не ми се мисли днес, но те поздравявам за това, което правиш.

Да, но аз се изморих да се опитвам да го уча, да му давам любов и уважение, а да получавам само упреци, неуважение и пренебрежение. Той не желае да промени отношението си, независимо че разбира, че е грешно - явно не ме обича или поне не така както аз него / както го обичах, защото с поведението си той ме отблъсна, отчужди/. Това ми беше мисълта - той избира дали да наранява или да обича и дарява любов.

той избира дали да наранява или да обича и дарява любов
понякога това е пътят, който познават - да нараняват за да даряват любов. Разбери ме, аз изобщо не го защитавам, защото аз съм срещу насилието. Но аз и вярвам в това и това е дин от принципите на тренинга - нашата действителност е отражение на нашия начин на мислене.
Това, което ще напиша може би няма да ти хареса, но ще се опитам да го напиша ясно -
при отношенията има ясно разпределени роли . В твоето семейство също има такива роли. На него си дала ролята на човека, който тормози и наранява, а на себе си каква роля си дала? При този сценарии, коя роля е останала за теб? на учителката, на обичащата, или на тормозената, жертвата? Ще се радвам да ми отговориш. Ако имаш възможност можеш да ми пишеш и на Лични.
Но това е променимо. Със сигурност. От опит знам, че е поправимо. Ти можеш да промениш сценария си и да го напишеш отначало такъв, какъвто на теб ти харесма.

благодаря ти, че си тук

Това, което ще напиша може би няма да ти хареса, но ще се опитам да го напиша ясно -
при отношенията има ясно разпределени роли . В твоето семейство също има такива роли. На него си дала ролята на човека, който тормози и наранява, а на себе си каква роля си дала? При този сценарии, коя роля е останала за теб? на учителката, на обичащата, или на тормозената, жертвата?


Съгласна съм, че във всяко семейство има разпределени роли, но не съм съгласна, че аз съм ги разпределила - не аз избирах кой каква роля да има., изобщо не съм съгласна той да е такъв, но мен никой не ме е попитал / образно казано/, никой не иска да ме чуе....
Също не съм съгласна, че положението е поправимо и че мога да "пренапиша" сценария така, както не мен ми се иска. Убедих се, че един човек може да се промени само, ако го иска - а в нашия случай не е така. Той ясно осъзнава какъв е проблема, но отказва да промени каквото и да било. А и нещата опират до там дали искам и дали има сили да се боря, защото е много ....погубващо да се бориш с вятърни мелници. Идва един момент, в който си даваш ясната сметка, че това е една изгубена кауза и ти нищо не можеш да направиш /вярвай ми, опитала съм всичко и не става/. Тогава не ти става по леко, но се стягаш и започваш да градиш живота си отначало. Много е болно да осъзнаеш, че си дал всичко за тази връзка - сърце, душа, време, кариера...., а всъщност не си е струвало / като изключим децата, разбира се - те са най - хубавото нещо в живота ми /, че няма никой до теб!

Често пъти тук става въпрос на отказ от избор или до неразбиране на наличието на избор: с някого са се държали зле, той казва, че не би допуснал да се държи по същия начин, наистина разбира, че това не е добре, но в последствие матрицата на навика го кара да се държи зле без изобщо да си дава сметка. Навикът е втора природа и трябва доста усилия да се промени човек. От друга страна си мисля, че го има итози момент: навън често се натъкваме на лошо отношение, на интриги, клъки, скандали, грубост, незаинтересованост и прочее. Това натрупва напрежение, което трябва да избие нанякъде, не можем вечно да го държим у себе си и хората подсъзнателно го изливат там, където се чувстват най-спокойни. Така че въпросът е не само да се научим да не с едържим зле, но и да не трупаме напрежение. Просто едно от възможните решения...

Съгласна съм, че във всяко семейство има разпределени роли, но не съм съгласна, че аз съм ги разпределила - не аз избирах кой каква роля да има., изобщо не съм съгласна той да е такъв, но мен никой не ме е попитал / образно казано/, никой не иска да ме чуе....
- разпределението на ролите става по взаимно съгласие. В някакъв определен момент си се съгласила (съзнателно или не ) да играеш ролята на жертвата.
Също не съм съгласна, че положението е поправимо и че мога да "пренапиша" сценария така, както не мен ми се иска.
- тук не става въпрос да промениш него (това, което си се мъчила да напарвиш до сега), защото наистина това е невъжножно.
- но можеш да промениш себе си, искаш ли? Вярваш ли че можеш?
- от теб се иска само да напуснеш ролята на жертвата, тогава иска или не, другата страна ще промени своята роля.
- въпросът е, ако не си жертва, коя роля би искала да играеш в този сценарии?
Убедих се, че един човек може да се промени само, ако го иска - а в нашия случай не е така.
- точно за това говоря, можеш да промениш себе си, стига да искаш. А ти искаш ли?
Той ясно осъзнава какъв е проблема, но отказва да промени каквото и да било. А и нещата опират до там дали искам и дали има сили да се боря, защото е много ....погубващо да се бориш с вятърни мелници.
- права си, когато искаш да промениш някой друг – тогава става борба, война и е бизмислено. Но когато премениш себе си – тогава няма борба. Има мир и любов.
Идва един момент, в който си даваш ясната сметка, че това е една изгубена кауза и ти нищо не можеш да направиш /вярвай ми, опитала съм всичко и не става/.
- а тренинг опитала ли си? Готова ли си да се тренираш за да изградиш живота си какъвто ти искаш?
Защото не направиш ли трансформацията в себе си и в следващите връзки ще стигнеш до същата ситуация.Ще продължаваш да магнетизираш същия тип хора около себе си.И в следващата ти връзка ти пак ще си дадеш (ще пожертваш) времето, сърцето, кариерата, дешата си.
Защото нашата действителност е отражение на нашето съзнание. Промениш ли съзнанието си, променя си и действителността ти и типа хора, които са до теб.
Тогава не ти става по леко, но се стягаш и започваш да градиш живота си отначало. Много е болно да осъзнаеш, че си дал всичко за тази връзка - сърце, душа, време, кариера....,
ТОЧНО ТОВА Е ГРЕШНА РЕЦЕПТА ДА ВРЪЗКА – ДА СЕ ДАДЕШ НАПЪЛНО В ДРУГИ РЪЦЕ (сърце, душа, време, кариера), ТОГАВА ТОЙ СТАВА ТВОЙ ГОСПОДАР, А ТИ НЕГОВА ЖЕРТВА. ТОЙ ДЪРЖИ КЛЮЧА ОТ ТВОЯ ЖИВОТ, ОТ ВРЕМЕТО ТИ, КАРИЕРАТА СИ, ЛЮБОВТА ТИ, СЪРЦЕТО ТИ, ДУШАТА ТИ. И не можеш да отречеш че си ги дала доброволно, т.е. съгласила си се да играеш ролята на жертвата без сърце, душа, време и кариера.
И КОГАТО ТОЙ СИ ОТИДЕ ЗАЕДНО С КЛЮЧА, КАКВО СТАВА?
а всъщност не си е струвало / като изключим децата, разбира се - те са най - хубавото нещо в живота ми /, че няма никой до теб!
НЯМАШ НИЩО. ЗАЩОТО ТОЙ Е ВЗЕЛ ТВОЯ ЖИВОТ, СЪРЦЕ, ДУША ВРЕМЕ, КАРИЕРА СЪС СЕБЕ СИ. И СЕГА СИ БЕЗ НИЩО. НЕГО ГО НЯМА, НЯМА И ЖИВОТЪТ ТИ ОСТАВА БЕЗ ПЪЛНЕЖ, ПРАЗЕН, БЕЗСМИСЛЕН.
Когато си дадеш (пожерстваш)душата какво става от теб – бездушна?
Когато си дадеш – сърцето –каква ставаш- безсърдечна?
Когато си дадеш и времето – какво се оказва, че нямаш и време нито за себе си, нито за децата си, нито да приятели, нито за него?
Когато си и без кариера – тогава, какво остава?

Поздравявам те да смелостта да ми пишеш. Ти си изключителна жена, която не се примирява с положението си и е готова да започне от ново, да изгради живота си както тя го обича. Настина си велика и това не се подразбира. Защото си умна, смела и знаеш какво искаш.
Вземи си обратно сърцето и душата и живота си. И повече не ги давай на никого – те са само твои. Да обичаш не значи да се отдаваш цялата.
Поздравявам те и те прегръщам.

- Има ли начин да говорим не толкова публично?

"Това натрупва напрежение, което трябва да избие нанякъде, не можем вечно да го държим у себе си и хората подсъзнателно го изливат там, където се чувстват най-спокойни" - това е една от причините. За това е изкуство да намерим здрамословен за себе си и другите начин за освобождаване на агресиите си - спорт, хоби, изкуство, разходки, пеене, танци, смях, крещене във възглавница, да с изатвориш прозорците на колата и да крещиш и т.н. Просто да си ясното съзнание, че хората, които те обичат не са боксови круши и кошчета за душевни отпадъци. Защото ако обидиш или нараниш непознат или далечен, той ще отмине и ще те забрави, а блзкия остава и си дори от собствен егоизъм трябва да се погрижиш да ти е хубаво там където прекарващ най-много часове. Грижейки се за конфорта на близките си, се грижиш и за собствения си. Напсувай непознатия, но бъди мил със съпругата си

Благодаря за подкрепата, определано имам нужда от нея! Съгласна съм, че промяната трябва да дойде от мен. Да искам разговорът ни да не е толкова публичен, но ми трябва някакъв мейл , на който да ти пиша - стига да желаеш. Поздрави!

запиши го и ми пиши
victoriacoach@gmail.com

Писах ти на мейла

Напълно съм съгласен, Виктория :) Просто се опитах да дам една от многото причини :) Хубава вечер :)

не ми отговори за "полета", получи ли се? Жена съм, това значи любопитна :))

и сме наследници на маймуната, то (мисля си) отговорът на въпросите се крие в чувството за собственост на индивида. Когато иска нещо се старае, надминава себе си по усилия. Веднъж постигнал го, губи интерес, а стремежът към притежание(наричаме го кой знае защо - постигане на нещо повече, демек вечният стремеж на човека за самоусъвършенстване и бла-бла) го кара да погледне по напред и по нагоре.( "С апетита идва яденето") Така, до постигане на следващата заветна цел, на която той се самоотдава с жертвоготовност, постига я, омръзва му, започва ново търсене ..и т.н. Какво става с вече "постигнатите цели", които са му собственост?
Ти какво направи с дипломата си за 8 клас?:) Забоде ли я с пирон над вратата, отдаде ли и необходимото уважение, в рамка ли е ? А помниш ли какво си казваше, когато се бореше за тази диплома?
Това е само един малък пример. Ако вземем да се замислим за всички неща от бита -тигани, чинии, гаража, автомобила, къщата, службата, новата служба, новия шеф, шефското място..мале, неизброими са:) И са все неща с които трябва да се преборим, да постигнем, защото искаме да сме съвършенни. Е, хайде, да сме по добре от преди. В тоя ред на мисли,обобщаваме, че стремейки се напред и нагоре в ерархията на живота, забравяме постигнатото, защото то вече не ни е тръпка, а средство, понякога-сантимент от миналото, снимка от албума на живота ни, "прашен и ненужен спомен"
Така превърнали битието си в борба за оцеляване забравяме и потъпкваме собствените си достойнства измъчвайки, зарязвайки, обиждайки..ит.н., и т.н. другите, близките ни( на които иначе много държим и само от неудобство пред собствената си съвест(за който има такава), или срам от хората не сме поставили в графа "прашясали, покрити с паяжини"
Губим себе си, причините се опитах (по моему) да посоча. Можем ли да бъдем по различни? по добри?
Можем, докато намерим следващата си цел.
Или в приказките:)
Лек ден ти желая и не задавай такива въпроси, че се замислих над себе си.

Ти пишеш :Така превърнали битието си в борба за оцеляване забравяме и потъпкваме собствените си достойнства
и си обсолютно прав, когат остава въпрос за ОЦЕЛЯНАВЕ. Точно така се държим, когато се стремим да оцелеем.
Аз вече писах за това, че попитах една психоложка защо помним повече лошото и забравяме доброто и тя ми отговори - за да оцелеем.
ЗА ДА ОЦЕЛЕЕМ ПОМНИМ ЛОШОТО (ЗА ДА НЕ СЕ ВРЪЩАМЕ ТАМ) И ЗАБРАВЯМЕ ДОБРОТО (включително и в близките си), но
АКО ИСКАМЕ ДОБЪР ЖИВОТ (който е с няколко степени над оцеляването) ТРЯБВА ДА ПОМНИМ ДОБРОТО ЗА ДА СЕ ВЪРНЕМ ТАМ ОТНОВО.
За това аз сравнявам живота (или семейството) с градина с рози, ако само искаме градина и си я засадим и след това не се отнасяме с нея добре, не я поддържаве, не я поливаме тя повяхва, разпада се. Любовта е работа казва Морган Пек, ежедневна работа.
За да оцелееш може би не ти трябва любов, щастие, радост, удоволствие, но за да живее добре - ДА! ти трябват. Това са задължителните удоволствия за добрия живот.Да с ечустваш добре, да изпитваш наслада.
Пишеш:"превърнали битието си в борба за оцеляване забравяме и потъпкваме собствените си достойнства"
Вярно е обратоното - точно защото сме потъпкали собствените си достойнства (морални ценности) сме превълнали битието си в борба за оцеляване.
Аз тренирам хората не да оцеляват, за това те имат вроден код, аз ги тренирам да живеят добре, да живеят съобразно моралните си цености (достойнства), да изпитват удоволствие, да са щастливи. Защото заети с бита си, се отказахме от щастието си. А заслужава ли си да правим такава голяма жертва?

Мисля, че Буда би харесал тази статия. Животът е страдание. Но за щастие е кратък.

Благодаря ти за хубавия постинг. Твоите въпроси отговориха в голяма степен на моите въпроси :) Благодаря ти освен това за изключително професионалния отговор на №13. Тъкмо бях решила да се включа и аз с мъдри съвети, когато ти изчерпа въпроса :) Относно далекогледството - със сигурност в детството са ти казвали не веднъж, че трябва да се държиш прилично пред непознати. Това не значи ли автоматично, че пред познати можеш да си позволиш да се държиш НЕприлично? Ами колкото ти е по-близък човекът, толкова по-сигурна си, че каквото и да направиш, той ще ти прости. Дори и да излееш върху него натрупаното напрежение от тежък работен ден, от собствените си страхове за бъдещето, от сушата, от кишата, от световната криза и т.н. По повод мнението, че ако се държиш лошо (какво точно се разбира под лошо държане?) с някого, значи не го обичам, не съм особено съгласна. Нашите родители са се държали с нас както са се държали, защото самите те са възпитавани по формулата, че децата се целуват само когато спят, за да не се разглезят. И че ако го похвалиш, ще се възгордее и ще няма да се стреми да се развива повече. Не бива да ги виним. Тях така са ги учили. Лошото е, че подсъзнателно този тип поведение е дълбоко впечатан у нас и ние без да искаме го прилагаме към нашите деца. Дори и когато сме много съзнателни, дори и когато сме прочели всички "духовни" наръчници, изисква се изключително усилие, воля и самодисциплина, за да излезе човек от матрицата. А понякога това е много уморително...
Хели