Това, което му стана ясно, ама съвсем ясно, че той трябваше да си възстанови своята системата за искане, т.е. способността да проявява свободно своите желания или още по-точно –да проявава на свободната си воля или свободно и естествено да порявява волята си. Ние сме това, което са нашите желания. Чрез тях се проявява нашата същност. Те са тези, които ни движат напред, които ни мотивират, които ни водят по пътя на развитието или деградацията. И точно тази способност бе атрофирана при него. Той бе забравил как се иска, как може да проявява свободно, без гняв и вина своите най-прости желания. От кога не бе ми се случвало за изказва на глас своите желания. Имаше чуството, че и голяма част от тях бе вече "погребал" окончателно. Сега, ако затвореше очи, можеше да види стената, на която бяха изписани имената на желанията му. Точно като на мемориал на загиналите през войните. Желанията, паднали в жертва по пътя на войните, които бе водил през живота си. Много желания бе пожертвал. Мемориалът бе пълен. Но едно от основните, от които отдавна се бе отказал бе да бъде щастливи и доволен. Наричаше се Лично щастие. Скоро се бе сетил и за младежкото му желание да рисува. Сега, когато го бе споменал пред  жена му, тя го отряза рязко. Дали да го зарови отново при другите или да го остави да си поживее и да го порадва още малко.Това бе едно от желанията му, които го радваха и изпълваха надежда и оптимизъм. "Все ще стане някога" – усмихна се той с тънка усмивка в себе си. Кои други желания бе "погребал"? Забеляза, че с напредването на възрастта убиването и погребването на желанията му ставаше все по-бързо и лесно. "Вече имаше опит" –този път усмивката бе горчива и цинична. В младостта си все още се дърпаше, опитваше, настояваше...Е, не толкова настояваше, защото когато това се случваше веднага го обиняваха в инат. "Голям инат си – казваше често баща му –как не успях на времето да ти пречупя този инат докрай". Да, пречупваха му и ината, и волята му, и характера и думата, а най-вече самочувствието и гръбначия стълб. Вече ходеше видимо преведен. Но и така бе по-удобно – не се налагаше да гледа хората в очите. Спестяваше си доста срам. Срам от това, което е, от положението, до което стигна. Длъжник. Всъщност дали кое ли бе първичното – положението на Длъжник или срама? Дали започна да се срамува, от както стана Длъжник или стана Длъжник, защото се срамуваше от себе си? Кой ли знае...? Едно знаеше със сигурност, че с всяко желания, които погребваше или натъпкваше все по-надолу в него се отваряше една голяма пустота. Чустваше я – зейнала огромна яма. Тя го ядеше през нощите, тя му изпиваше съня, та се топеше душата му, там се давеше радостта му, там потъваха мечтите му и надеждите, и усмивките, и топлите погледи, които преди отправяше към децата си. "Ще се свърши, скоро ще се свърши "- тази яма щеше да го свърши. Знаше добре, сигурен беше, че там ще го погребат – до мечтите и желанията му, до неизразената му воля, до пречупения му характер, до неизказаните мили думи, до непостигнатите победи, до всички случаи, при които се пречупи и не продължи напред, до тези моменти на отказ. А как хубаво знаеше да се отказва. Беше станал майстор на причините да се откаже –"не си струва, няма смисъл, друг път, при удобен случай, сега нямам време, като съберем повече пари, като пораснат децата, като се върнем от море, като свърши зимата...". Майстор беше, истински ги издокарваше и звучаха като истински. Дори и той си вярваше. Все се убеждаваше, че не се отказва, а само отлага – за утре, за по-късно, за някога...   А то по-късното дойде....и май вече стана късно....

трябва да намериш издател за "Длъжникът". Разказ за живот много близък до този на всеки човек и е добре да стигне и до хората, които се страхуват да ползват интернет. Чакам с нетърпение следващите части от историята!

Първата крачка към промяната е трудна, след това нещата започват да се променят, но е важно да бъде направена навреме, защото наистина с напредването на времето започва да изглежда все по-плашещо. Поздравления, Виктория :)