Това, което го пречупи бе, че изчезна вярата му в себе си. Това , че може да се справи с всяка една ситуация в живота. Дълго време вярваше в това и го доказваше. Винаги се справяше. Беше от този тип, които се справят. За това и навсякъде го товареха с толкова работа и задачи – справяше се. С всичко се справяше. Тогава какво стана, че така се пречупи? Времената се промениха, отношенията също. Неговите време като че ли отминаха.Дори езика на младите беше друг. Често се смееше, че ако не разбираше английски, нямаше да  може да разбере българския. Ето, че използват вече и латиницата повече от кирилицата. Смениха част буквите с числа. Децата му го бяха понаучили малко да ползва компютъра, но имаше още много да се учи. Изплъзна му се времето. Промениха се нещата, не можеше да смогне на промените. Живота стана динамичен. И той колкото и да тичаше и да се напрягаше, не успяваше да бъде в крак с него. Задъхваше се само като мислише за това. Съвсем не успяваше да го задържи. Та това е живота – тече като вода. Вода можеш ли задържиш? И той като нея също така бързо изтичаше между пръстите му. Къде на струйки, къде на капки, но неотменно изтичаше.

Да..., до това дережде стигна – да не може да се справя. А искаше. Толкова много искаше. Искаше да бъде пример за децата си. Да ги научи да се справят с живота. Да им даде основа за да живет добре. Заедно да я положат тази основа. А сега какво? Какъв пример е? На пречупен характер. На човек, който ходи приведен и се смее да погледне хората в очите. На човек, който се срамува от себе си. На човек, който не може да се справя.

Тъжно беше. Безверно. Безнадежно. Отчаяно. Счупено. Как да залепи счупеното си самочуствие? Как да си върне вярата и надеждата?

И преди му се бе случвало да му се пречупят тук-там клоните, да му опадат листата, да се умърлуши, да настане "зима", студ, мрак, отчаяние, временна безизходица, но ...временна. А сега....нещо се задържа. Не можеше да намери изход от положението си и това го изяждаше от вътре. Сега като че ли не клоните, а цялото му стебло бе пречупено.

Това нямане, тази липса, това безпаричие, това безиходно положение, тази немотия... Много го измъчваше. Погледите на децата му го мъчеха най-много. Като се прибереше у дома и жена му го поглеждаше с ням въпрос и веднага след това с укор, нещо се забиваше в корема му. Но най-страшното бяха пълните с надежда погледи на децата му. Поглеждайки го, забелязваше, че в тях се прокрадва лекоколебание и аха... да се усмихнат, да се зарадват, че този път може би носи  хубави новини, но.... ето, че срещнали неговия пълен с отчаяние поглед, помръкваха и се умълчаваха за дълго.

Как може да замени това нямане с и"мане? Къде на намери своето има"не? Къде трябва да копае? Къде трябва да рови? Защото душата му е без това бе толкова разворена и разкопана? Вече не бе му останало здраво място. Но това, което намираше там бе само нямане и отчаяние.

Дали има някой, който да търгува с отчаяние? Можеше да му продаде много. Имаше в изобиле. Преливаше от отчаяние. И въпреки, че знаеше, че отчаянието не бе добър приятел, не можеше да се отърве от него. То се беше залепило като гъба за него и изстисквайки соковете му растеше ли растеше. Това ли щеше да отглежда – отчаяние за продан? Дори вече не можеше да измисли и една смешна шега... Тъжно. Много тъжно... и миризливо....миришеше на блато от отчаяние.... Тази миризма го парализираше и не можеше нито да действа, нито да мисли. Стоеше или се размотаваше безмислено около себе си...

А ако не се чувстваш и полезен, отчаянието е на сантиметър само. А пазар за него..няма. В изобилие е.

да знаеш, че си полезен, че това, което правиш е необходимо за другите, че допринасяш с нещо за доброто на човечеството ни запълва и ни дава смисъл в живота и мотивация да продължим нататък.
Аз имам един израз - Човекът е това, което оставя сле себе си.

Невероятно точно, Виктория. Точно така, – да знаеш, че си полезен за другите, но да бъдеш полезен и за себе си; чрез първото изпитваме пълнота и смисъл, чрез второто – лекокрилие и ентусиазъм :)