Приказка за дървото

Стоеше си в ъгъла на градината – величествено, огромно, с широко разперена корона. Хубаво беше да си около него – сенчесто, приятно, прохладно. Чувстваш се някакси закрилян и приет. Това бе дърво, но което можеш да се довериш и да се облегнеш. Беше стабилно дърво. Дърво, на което можеш да разчиташ. Хората идваха при него. Посещаваха го, децата го прегръщаха, влюбените свенливо се криеха зад него и се целуваха, палавите си пишеха имената по кората му, възрастните, поклащаха глава и тайно завиждаха на неговото здраве и възраст.

Хубаво дърво беше. Здраво и силно. Близо до него течеше рекичка, която го милваше с водите си. Малка рекичка, но на него му беше достатъчно. Така никога не се чустваше само. Тя все нещо му говореше и бълбукаше. Приказки му разказваше, новините, които бе научила по пътя си – къде, какво, кога. А то я изслушваше търпеливо и я клатеше клони с разбиране. Добре си живееше дървото. Всичко си имаше – и слънце за листата и клоните си, и  въздух за кората си, и хора за душата си, и здрава почва за корените  си, и водата на рекичката го напояваше с животворната си сила. Дай Боже на всяко дърво такъв живот. Все си мислеше, че така ще си оставе вечно. А и какво толкова можеше да се случи на едно дърво. Такъв е света. За това е създаден – за радост, тишина, любов, хармония, свобода, да даваш и да получаваш. Това бе пълното щастие. И дървото си живееше щастливо.

Но…, може ли да има приказка без някое но…. и да не се случи нещо внезапно и малко страшно и тук има едно, но…

Но дървото не можеше да продължава да живее така вечно. Всичко си имаше начало и край. Така е и с живота на дърветата – те се раждат, растат, живеят, и още живеят и…още живеят, и наистина много повече години от хората могат да преживеят , но… и техния живот стига до края си. Някой път ги нацепват на подпалки, някой път за украса, някой път ги секат за…, просто хей така, защото пречат на някого, някой път, дърветата се разболяват и умират, някой път (ама много рядко напоследък) стават много, превръщат се в гора и им става тясно, тогава трябва да ги разсаждат по различни места.

Какво се случи на нашето дърво, след поредното но….

Нашето дърво усамотя. Някой някъде реши, че там, където е дървото не може да има повече градина и всичко трябва да се разруши, че реката трябва да се пресуши и няма да има вече пейки и цветя.Дървото изсъхна от тъга и самота. Съвсем уклюма и преви клоните си към земята. Нямаше ги птиците наоколо, нямаше го бърборенето на водичката, нямаше ги децата, влюбените. Липсваха му дори и старците с бастунчета и завистливите погледи. Тъжно му беше. Много тъжно.

Околността се покри с камъни и изсъхнали снопчета трева. Слънцето жареше и сушеше всичко наоколо. Дървото също съхнеше и съхнеше. Вече не му се живееше и унило отпусна клони към земята, която все повече и повече го привличаше. Знаеше, че ще дойде скоро деня, когато съвсем ще се строполи върху нея и вече нищо няма да може да го вдигне отново.  Чакаше последната си зима, която със своите ветрове и бури със сигурност ще го пречупи. Чустваше се старо, излишно, забравено и необичано. Беше уморено дърво.

Моля ви, не разрешавайте на дърветата в живота ни да се чувстват така. Обърнете се, огледайте се и ако видите самотно дърво, цвете  или човек – усмихнете му се, погалете го, изпратете му обичта си. Ние имаме нужда от всички дървета и хора на планетата. Няма излишни хора и дървета.

Пазете хората и дърветата по планетата. Те за наши.

 

 

Много хубава и в същото време тъжна история. Голяма истина се крие в нея. Браво Виктория, винаги успяваш да ме впечатлиш с начина, по който поднасяш истините от живота. Поздравления!

дървета или хора, ние сме част от един и същи свят. Трябва да действаме един ЗА друг.
Благодаря ти.

Аман от тези общинари! :) Дървото без хората е загинало, а дали хората без дървото ще останат хора...

Напомня ми за разказа на Радичков - "За да имаш приятели", само че твоята идея е малко по-различна.

Непременно ще прочета приказката ти на моите ученици - тя е чудесен образователен материал с екологическа насоченост.

Благодаря!

между корените в семейството и корените в природата.
Защото и ние сме точно като дърветата имаме нужда и от корени, и от рекичка да ни напоява и бърбори, от слънце, деца, любов, приятели.

пак си ме разбрал с малко думи. Дали това не са последните ни зими?

Ако го направиш ще бъда щастлива, че посланието ще продължи нататък.

Това сме ние заедно и взаимозависими - камъни, земя, дървета, цветя, хора, звезди. Благодаря ти, че си тук.

Ако бях автор на учебник, уроците щяха да бъдат поднесени както в твоята приказка - не само вярно, но и емоционално въздействащо, за да се преживеят и запомнят истините, на които се стремим да научим децата.

ще станеш ли учителка (ученичка)в моето Училище за щастие? Утре в 10 си канена на медитация.
Имам и друга красива приказка - Мечтата на една песъчинка. Публикувана е в блога ми.

Или пък началото на една наистина дълга зима....

нали има и други планети? Освен това, къде остана вярата и оптимизма - ще я спасим тази планета и това е! аз вярвам!

Приемам да бъда и двете - и учител, и ученик, защото само който не е бил учител, само той не знае, че учителят често пъти влиза в ролята на ученик. Защото винаги има много какво да научи от децата, които обучава :)

Никога не съм медитирала и за мен ще бъде много интересно, но периодът ми е малко натоварен в момента, защото вкъщи правим ремонт и присъствието ми е наложително. Ще се възползвам по-нататък от предложението за медитиране.

"Училище за щастие" звучи опияняващо :) Спомних си за един урок за малки ученици, преведен от руски, който публикувах в стария ми блог. Темата беше "Да нарисуваме щастието!". Ето линк: http://bglog.net/Obrazovanie/12068

А сега отивам да потърся другата ти приказка :)

Прочетох го - и ще си позволя да го коментирам - да питаш защо някой е нещастен, значи да поставиш фокуса си върху "какво не", отрицателното, липсващото.
Да търсиш какво ще те направи щастлив, какво е прекрасното в живота - това е да насочиш вниманието към "Какво Да", към положителното, към това което имаме.
Защото света е шарен има всичко от всичко, зависи само към какво си насочваме вниманието си (вътрешния си прожектор)
Аз бих попитала "Какво би напарвило розата щастлива?", тогава с лекота преминаваме на въпроса - Какво е щастие и какво ни прави щастливи.
Иначе идеята е страхона.

Всъщност историята може да се промени и в нея да се разказва за една щастлива роза, а децата да отговарят защо, според тях, тя е щастлива :)

Благодаря за идеята!

Ще я спасим, разбира се, Виктория, но е добре повече хора да се замислят ;)