2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. apollon
14. hadjito
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. djani
8. metaloobrabotka
9. iw69
10. rosiela
Прочетен: 2171 Коментари: 9 Гласове:
Последна промяна: 25.08.2009 16:04
Воюваше през целият си живот. Винаги е воювал. На това го учеха, че трябва да воюва за да оцелее, но сега осъзнаваше, че всъщност най-много воюваше срещу тези, които го учеха да воюва. Той не обичаше да воюва. Обичаше мира, спокойствието, зеленината, планината, ручеите, въздуха, който изпълва гърдите ти, който гали косите ти, обичаше широките поляни, където можеш да викнеш, да освободиш душата ти и само ехото да ти отвърне. Обичаше цветовете и звуците на природата. Това обичаше той. Не обичаше живота в града, шумотевицата, напредварата, състезанията, конкуренцията, бързането, тичането, бласкането, светофари, клаксони, тълпи от народ, стада от същества, носещи се в различни посоки и толко приличащи един на друг. Живот еднообразен, сив, като костюмите и вратовръзките. Това беше мечтата на баща му. Синът му да напредне, да стане началник, да ходи с куфарче, костюм и вратовръзка, да има кабинет, стабилна заплата, спестявания за пенсия, семейство – жена и деца. Да бъде това и онова, и още, а и това също. Да.., да..., да.... хиляди да, на които той днес изкрещя Не!
Не искаше такъв живот, не можеше да бъде щастлив при такъв живот. Няма щастливи затворнrци! Н-е-е-е-е-е! Крещеше той и му отвръщаха само стените на полупразния му апартамент. Не-е-е-е-е! Не искаше да бъде момчето на татко, не искаше да бъде неговата гордост. Не! Повече не искаше това. Толкова години правеше какво ли не за да получи добра дума, потупване по рамото, похвала, поощрение, нещо, малщо нещо, намек, че баща му е доволен от него. Искаше, жадуваше, беше му жизнено важно да получи признение от татко. НО НИЩО! НИКОГА НИЩО! Не се намери нещо, което да задоволи баща му, не се намери нещо, от което баща му да се усмихне доволно. Нямаше такова нещо на света. Н-е-е-е-е-е! Не иска вече. До тук. Колкото и да го боли ще извади от сърцето си меча на войната, който беше забил в сърцето и който той самия завърташе бавно и със садистично удоволствие всеки път, когато очакваше одобрението на баща си и когато за пореден път срещаше укорителния поглед, който казваше – само това ли успя да направиш, разочароваме, очаквах повече. И тогава следваше гръм – сбъсък на две разочарование. Два мъжки разочаровани погледа – син от баща и баща от син. Разочарованието се стоварваше върху тях, погледите се сблъскваха като два огромни меча и взимаха жертви и от двете страни. И двете сърце бяха промушени. Бащата използваше ръката на сина си за да се нарани и самообвини, че не е бил достатъчно добър баща, а синът излозваше меча на баща си за да промуши още по-силно самообвинението си вътре в сърцето си, че не е достатъчно добър син и само причинява на баща си болка и страдания. И двамата бяха не достатъчно добри, и двамата пиеха жадно вината си, течаща от раните, пробити от меча на самообвинението. Кръстосваха мечове и се нараняваха. Но не един друг, а всеки себе си. Пиейки бавно отровата на вината. Всеки от тях се чустваше болезнено наранен, провален, не достатъчно добър и всеки от тях не успяваше да намери думи да изрази на глас болката си.
Бащи и синове, майки и дъщери. Същия трясък, война, болка, стрададние. Всичко се повтаряше. Погледи, думи, жестове, напоени с разочарование, но не от другия а от себе си. Но това, което виждаше другата страна в погледа отсреща бе разочарование, неправилно разтълкувано разочарование. Това бе разочарование насочено навътре, с отблясъци навън. И бащите, и синовете, и майките, и дъщерите виждаха само тези отблясъци и чустваха болката. Тази силна парализираща болка.Тази спираща болка, която убиваше всяко желание да напреднеш и да успееш, да се придвижиш поне на сантиметър напред.
Стига! До тук! Той се предава. Не му трябва повече!Не иска! Отказва се! Няма нужда повече от одобрението на баща си, на майка си, брат си, сестра си, на жена си, на децата си, на близки и познати. Не не иска, приключва с тази война. До тук. До сега.
Той ще бъде първият рицар, който ще отпусне меча си, ще напусне бойното поле, но всъщност предавайки се - ще победи. Ще победи тази вина, която не идва от вън, а извира от сърцето му. Ще извади смело, бъзо и рязко този кървав меч от сърцето си и ще го положи на страна с надеждата, че повече никога няма да му потрябва и никога няма да го използва срещу синовете си. Че няма да ги разочарова и те няма да видят този отблясък и в неговите очи.
Предава се. Стига до тук.
Беше толкова задъхан само от мисълта за тази война, водена от векове. Война между бащи и синове. Войната на разочарованието. Няма вече. Спира. Нека той да бъде този някой, който пръв да каже: "Стига! Престанете! Мечовете оставете! Оставете се намира! Вие, родителите ни и ние децата ви, сме достатъчно добри. Нямаме нужда от самонараняване, самообвиняване, саморазочарование. Оставете мечовете. Ако вие не искате, то аз ще бъда пръвия, който ще напусне бойното поле. Аз приключвам тази вековна игра. Не искам вече, не ми се играе. Уморен съм. До тук."
Поздрави, много ми хареса...
Опра Унфри казва, че като вдигнеш ръце за да се предадеш, всъщност ги отстраняваш от съпротивата да получиш.
Прочети и следващата част.
Пожелавам ти го и на теб. Канена с ина медитации в събота - това е един по пътищата. Радвам се, че ти и твоят ангел хранител посетихте блога ми.
Въпросът е, че когато в нещо не успеят, т.е. го правят не според нашите планове и желания - тогава ние обвиняваме себе си и се разочароваме от себе си. Но това, което децата виждат е разочарование и вина и я тълкуват, че е насочена към тях. И тогава има наранени и от двете страни.
Благодаря, че коментира, Касс :))
2. Дръж се прилично
3. Медитация вместо наркотици
4. Дъщеря на Вселената
5. Кутията с шоколадови бонбони
6. Мечтите струва пари
7. Малката душа и Слънцето
8. 10-те човешки права
9. Страданието-разговор с морето
10. Земята и водата
11. За далекогледството в живота
12. Кошмар или мечта
13. Лична територия и граници
14. Ролята на треньора
15. Една нова професия-моята
16. Ключовете на успеха
17. Позволено ми е
18. Послушно момиче
19. Нека всички да видят коя съм
20. Отстъпи ли остани
21. Чудото на прошката
22. Какво оставям след себе си?
23. От калта
24. Позитивното
25. Как да се караме правилно