На всеки срещнат раздаваше усмивки, светлина и частица от душата си. Срещаше хора и оставяше светлинка в душата им – от нейната светлинка, от нейната душа. Накрая – душа не й остана.

Вече нямаше душа за раздаване и остана сама.

Раздаваше докато имаше сили да раздава, а докато раздаваше с щедра ръка не се сети да се научи и да получава.Сега нямаше нищо. Даваше щедро на всеки поред, на мало и голямо раздаваше, ама й свърши давалото. Даваше на другите, за себе си не помисляше, а сега беше пуста душата й. Къщата й също опостя. Всеки си взе по нещо от нея за из път и продължи нататък. А тя остана сама в празната си от душа къща. Стоеше в тъмното и страдаше. Празна.

Но се сети нещо и запали свещ. Да има светлинка, че ако душата й реши да се върне да намери пътя назад. Не искаше чуждо, защото и не знаеше да взема от чуждото. Май изобщо не знаеше да взема, да иска, да получава. Знаеше само да дава. Но днес й беше особено пусто и за това реши да си прибере отново душата си. Нейната си душа. До последното зрънце.

И започна да си я прибира късче по късче. От всички краищата на земята, а и от там – от небето. От тези, на които бе давала от нейната душа, а вече душа не им трябваше.

Стоеше там в тъмното, до запалената свещ и забила поглед  в пламъка зашепна молитва за душата си. Започна да си спомня подред за всички, които бе посрещнала в живота си, от душа им се беше радвала, беше обиквала и беше им раздавала късчета от душата си. На кой повече, на кой по-малко, но имаше и такива, на които им се беше отдавала докрай. До последна капка. Спомни за за първата си любов. За това, че му остана верна дълго след като си беше намерил вече нова приятелка. За всеки случай. Така, да знае, че има една душа, която го мисли. За другите мъже в живота й, влизали и излизали, но все вземайки по нещичко от нея. Спомни си и за приятелките си – беше им вярна приятелка. Изслушваше ги. Смееше се с тях, веселяха се щурееха. От душа.

После си спомни за тези, които излязаха от живота й – всеки по своя си път. Едни бягаха, едни умираха, едни изчезваха, изоставяха. Имаше  и такива, за които тя бе само поредната спирка и продължаваха нататък. Но винаги беше болезнено. Малко бяха тези, които тя изостави. Защото беше вярна душа и винаги оставаша там до края.

Сега си искаше душата обратно. Цялата. Докрай. Нейната си душа, която толкова обичаше, а толкова щедро раздаде на другите.

 

Зашепна молитвата си и зачака. Само пламъкът на свеща потрепваше в тишината...

много е хубаво...
Поздравления...
http://vbox7.com/play:d2755619

Винаги съм мислела, че е важно човек да може и да дава и да взима. Това е целта на всяко общуване, нали? Инъче не е честно, а и баланса във връзката се нарушава. Да не говорим, че онези, дето са научени само да взимат никак не уважават тези, дето само дават и накрая наистина ги напускат. Толкова истина си успяла да уловиш и то облечена в такава нежна форма. За мен винаги е удоволствие да те чета.

И на мен ми хареса много

Прекрасен текст! Звучи като притча, като музика, като импресия. Много мъдрост, събрана в кратка форма. Една нежна приказка за себераздаващото се добро. Браво!

Много верен, много истински!

Себераздаващият се един ден стига до извода, че да живееш в полза само на другите, без да зачиташ себе си,не е добре за него.

Според мен, когато даром даваш всичко от себе си, другите не оценяват усилията ти, жестовете ти и считат, че си им длъжен да им помагаш и да им услугваш.

А не е така. Всяко нещо си има цена. И по-добре е ние да си я знаем, да държим на нея, за да не обезценяват труда ни готованковците, свикнали само да се ползват.

само жена с душа може са пише така.

много хубаво си го написала. Поздрави :)
Даваш даваш, но в един момент се сещаш че очакваното не ти се дава на теб, затова почваш да се връщаш и да си искаш каквото си дала...

Развълнува ме, но ме натъжи.
Много горчивина има в него.

Много хубаво написано, Виктория, но ми се струва, че човек, който умее да дава от душа много трудно остава без нея, защото винаги се възражда у него...

мъже, извинете ме за изявлението, но само една жена знае какво е това да си отдадеш душата докрая.
Коментарът на Принце (много те обичам Принце и е хубаво, че си мъж и различен) доказва това. Добре, че сме различни че все още има женствени жени и мъжествени мъже, че на където сме тръгнали ... :)))
Прекрасен ден ви желая, ден пълен с душа.

Богатството се трупа в душата, останалото е загуба на време и разпилени мигове.

Знам какво е всичко да дадеш и нищичко да не ти остане. Само страх. Благодаря ти за този прекрасен разказ. Ще запаля една свещичка. И една за теб. Никога да не губиш душата си.

Поздрави.

Прекрасно!!!
Поздрави:)

Здравей! Хубаво написано, но позволи ми този път да не се съглася с теб. Когато отдаваш тялото си, то не се свършва, а напротив - получава удоволствие. Когато отдаваш душата си, тя става само по-богата от това. Ние избираме как да се отнасяме към емоциите си - можеш да избереш позицията на жертвата и да се чувстваш изоставена и ограбена, а можеш да благодариш на всички тези хора, които са споделили част от живота си с теб, както и ти с тях. Пиша го от позицията на жена, която многократно е отдавала както душата, така и тялото си и съм много щастлива от това. (не, че не е имало моменти, когато съм се чувствала предадена, но се научих да поемам отговорност за собствените си емоции). В кабала целта е да стигнеш до пълно отдаване, без да мислиш за възвръщаемостта. Така че не се страхувайте, хора, отдавайте се телом и духом, няма нищо по-хубаво от даването! Душата ви е безкрайна и никога няма да се свърши, колкото и да я раздавате! Давайки обич неминуемо получавате обич!

радвам се, че си тук. Дборе дошла. Хубаво е, че не си съгасна с мен и си намерила начин да даваш и да ставаш по-богата и щастлива от това. Прегръщам те.

колко мило, благодаря. Събери си душата за да можеш след това да правиш нещата с цялата си душа. :)))

благодаря ,че си тук и коментираш. Радвам се когато разтърсвам някого, това показва че ще има промяна ;))

благодаря ти. Бъди щастлива.