Срещна се с майка си, да си поговорят. Само двамата. Щом седнаха един срещу друг, веднага се започна с "Какво стана, чедо? Защо така закъса? Какво стана с тебе? Защо така се получава? Не можа ли и ти като другите да си намериш една хубава работа, да започнеш отново да печелиш, да прибереш семейството си, да се съберете с жена ти, че и децата страдат без теб. Как така без баща да растат? При жив баща, без баща. Ех, чедо! Все по трудни пътища вървиш, един път не тръгна като хората - така с всички, по гладките пътища. Не-е-е! Все търсиш нещо ново, различно. От малък такъв си беше – все по различен начин искаше да правиш нещата. Все оргиналничеше. Все твоето трябва да бъде не на като на другите, все да  е различно. Какво му е толкова хубаво на това да бъдеш различен от хората? Защо ти е толкова важно все да се различаваш? Все да търсиш нови пътища  и начини. Все се дърпаш от тълпата. Все страниш от другите, а и виж се сега – сам самичък остана. От всички се изолира. Ето и ние с баща ти, от кога не сме те виждали. Все бягаш, все се криеш. Очите ти не виждаме. Ето  и сега, свел си погледа, криеш се от мен. Ела при мен, сине, майка съм ти, ела и кажи какво ти е на душата, сподели да ти олекне. Споделиш ли, излезе ли лошото, по-добре ще се почустваш. Разкажи сине, кажи на майка си, какво те мъчи." Това бе изречено на един дъх. Дълго таено. Намерила удобен случай жената изстреля всичко наведнъж, като че ли се страхуваше, че той пак ще й избяга, ще й хловпне врата си под носа й  и тя няма да може да си каже всичкото. Кратка пауза и тя леко проплака "Защо, сине, защо не си и ти като хората?"

Силата на този въпрос го изхвърли направо в миналото му. За секунди се извъртя пред очите му целия филм на живота му. ХОРАТА! Това беше проблема – Хората.  Изведнъж всичко му стана ясно. Хората. Това бе чудовището, което го преследваше от детството. В неговите представи понятието Хората бе останало като огромно, черно космато чудовище, което живееше високо в неговата планина и те (другите, не хората) бяха длъжни да му докладват ежедневно какво правят за да може да чуят неговото мнение.  Защото беше много важно, какво ще кажат Хората, какво мислят Хората по въпроса. Освен това Хората решаваха, кое е правилно и кое – не, измисляха правилата на поведение, нормите за приличие. И който не ги спазваше биваше наказан, защото Хората взимаха жертви. Много неща трябваше да пожертват за да се харесат на Хората и да го омилостивят. А и Хората не прощават и не забравят."  То би  трябвало да бъде нещо много важно, умно, мъдро, знаещо. Но и много непостоянно и капризно. Един път да говориш не бе прилично и замълчаваше, но после се оказваше, че и да мълчиш не прилично и Хората не харесват това. Накратко – нямаше угодия. Майка му все му повтаряше "Ти трябва да си готов за пред Хората, облечи се за пред Хората, измий се като за пред Хората, трябва да бъдеш като Хората, трябва да се съобразяваш с Хората, Хората не обичат това или онова, Хората няма да те харесват, ако правиш така". Най–тежко му ставаше, когато тя въздишаше тежко и промълваше "Не стана и ти като хората и това си е!" , което си значеше, че всичко бе свършено, обречено. Когато я попита какво е това Хората, тя отвърна "Като другите, като всички". Значи той не можеше да бъде като другите, като всички. Той бе изключение, беше различен. И беше обречен да си остане такъв. Това си е. Трябваше да се примири. А който е различен е осъден на изолация, на неприемане. Отделят го от другите, от всички, от групата и го наказват в ъгъла. Значи да си различен е наказание. Обречен да бъде наказан. Цял живот. Той и така си живееше – наказан. Все се криеше по ъглите, все си мълчеше, все се изолираше. Ако нямаше някой друг, той самият се наказваше сам. Така си беше свикнал.

Имаше и още нещо, което го обръкваше в детството му и до сега не бе намерил отговор за него и реши , че сега е удобния момент да попита направо майка си. "Майко, като ми казваше, че Хората са лоши и жестоки, защо искаше и аз да бъда като тях?" Жената го изгледа изненадано и дълго мълча....

"Сърках, сине, сбърках....

и май спасение за тях няма,освен да бъдат много силни,да търсят подобни на тях.В групата човек е щастлив ,дори и да не са много съмишлениците ти,стига ти и 1-2-ма.А Хората са жестоки с различните,преживяла съм го.Оттогава всички те -старите познати не съществуват за мен

хубаво звучи. То май ние всички сме различни. Няма двама еднакви. Въпросът е дали това е хубаво или лошо. И за съм го преживяла. И аз мислех, че хората не ме обичат, че съм различна, но днес нещата много се промениха. Аз обичам хорат, а и те мен. :)))

А как разбираш на кого да се довериш/Хората обичат все да говорят зад гърба на различните,все се отдалечават странятт.Аз бях и по необщителна сега не е така.Все на някои няма да допадна,казват ,че е нормално.Но ми се иска всички да сме един екип щом работим една работа

първото и необходимо условие е да разчиташ на себе си, да вярваш, че различно не значи по-лощо или по-добро, просто е различно.
Второ, когато вярваш в себе си, в своя път, разчиташ на себе си, на своята истина, тогава започваш и да привличаш себеподобните си, тези, които имат твоите "вибрации", твоя модел на мислене. Аз съм го минала този път и сега вече има своя среда. Ние не сме еднакви, но сме като части на пъзел, допълваме се.
Това, че не допадаш на някого е нормално. Както и на теб не ти допадат всички. Но търси не това, което не ти допада, а това което да ти допада. Насторой се положително и виж, какво имаш, а не какво не.
Един известен пианист, който свири пред много бройна публика каза "Аз знам, че голяма част идват защото е модерно, друга част идват, защото придружават някого. Само около 10% от публиката ми идва защото обича моята музика, за тях аз свиря." намери своята публика, която може и да не е многобройна. Успех. Прегръщам те.

Много добре се почуствах .Щастлива съм че има та кива като теб и,че те открих.Ако имаш ученици желая им успешна учебна година.Всичко хубаво.!

изпращам ти обич и на теб и на децата и те каня да дойдеш в Училище по щастие. Ако искаш да се учиш да обичаш и да бъдеш обичана и щастлива - базусловно. Успехи и на теб.