Дали ние сами избираме да живеем в екстремни ситуации? Дали ние ги предизвикваме като изчакваме нещата да стигнат до крайност и тогава да реагираме? "Още е рано, има време, още не ми е дошло "яйцето до задника", като му дойде времето ще реагирам, не искам да поемам рискове, не знам какво да правя" и ... отлагаме докато му дойде времето, т.е. последния момент или докато не стигнем до ръба. И тогава или трябва или падаме и да се проваляме или трябва да правим чудеса  и да се спасяваме. Но чудесното в случая е, че се чувстваме като герои, спасители, вълшебници. Его? Да, познахте. Ако всичко върви както трябва, ако е гладко и приятно, без сътресения, ако вършим нещата на време и на място, тогава... къде е тръпката? Къде е възможността да се докажем , че се справяме във всякакви ситуации? И ние се правим на супер герои като подсъзнателно създаваме "бънджи ситуации".
"Бях на на върха на своите възможности, на ръба на пропастта, спасих положението в последния момент, всичко беше въпрос на секунда, още един миг и...., без мене нямаше да се справят" – звучи добре. Гали егото ни. Чудесно е да се чустваш спасител, ако не на света или поне на нещо друго без значение колко е малко или голямо. Спасителите ги уважават, споменават, правят им паметници, помнят ги, благославят ги, благодарни са им. Да си спасител е една от най-благородните професии във всички области на живота. Колко е хубаво например да има световна криза и да дойде ново правителство, което да ни спаси от нея? А не смятате ли, че за това създават кризите, за да могат след това "да ни спасяват" и да с е доказват колко са велики? Защото, ако няма проблеми, ако си живеем като в една "скучна" Швейцария или Швеция и нямаме кризи, тогава как ще обожествяваме спасителите си и ще им се "кланяме до гроб"? Спасяването води и до привързване, зависимост, благодарности, дълги връзки на признателност. Така се държим и към лекарите, които не само са си вършили работата, а са ни спасявали.

Така постъпваме и със себе си. Помислете си за здравето си – колко пъти тялото ви е давало сигнали, че нещо не е наред. Лекичко ви е намеквало – с болка, побутване, пробождане – "Хей, обърни ми внимание". Но ние си знаем – "има време, още и рано, ще си почина по-късно, ще отида не лекар друг път,не сега. Сега съм зает, имам по-важни задачи". Докато ... не стане късно. Докато не стигнем на ръба да го загубим и тогава започваме да го ценим и пазим.

А с децата ни? Същото. Побутнат ни лекичко, молят за внимание. Но ние сме заети хора, имаме други и по-важни работи за вършене. Важни задачи, работа, срокове. Докато ... не стане късно, докато не стигнем до ръба и тогава.... започваме да ги спасяваме.

Спасяваме положението, семейството си, децата си, финансовото си положение, ситуацията, здравето си, връзките си, приятелствата, работното си място, доброто си име, честта си. Спасяваме. Защото сме велики, можещи, знаещи. Герои!

А тези дето живеят монотонно, без стресови ситуации и не спасяват никого и нищо? Това са скучни хора със сиво ежедневие. Тези дето не правят бързи диети, не се провалят, но и не успяват, не падат, но и не се катерят, не покоряват върхове? Тези, които вървят по утъпканите пътища, без риск, без отклонения, без въпроси. Но помислете си, кой рискува повече, този който си действа и поема ежедневни рискове или този, който стои ако не цял живот, то години на ръба и не смее да поеме риска? Т.е. рискува като не рискува.

Гледах филма Батмен – там ясно ни бе казано – и доброто и злото се поддържат заедно – гонят се, преследват се, бият се, но и се пазят - не се унищожават докрай, защото, ако Джокерът умре, светът няма да има нужда от Батмен и обратно, ако Батмен умре, на Джокера ще му стане скучно и ще потъне в забрава. Двамата могат да съществуват само заедно, в борба един с друг.И това ги прави герои. И няма значение, че по време на преследването падат толкова много жертви, разрушават се сгради, разбиват се коли. Важното е, че има екшън, тръпка, риск и... зрители, които обичат това.

И ние обичаме това. Колко пъти сме рискували само и само да почувстваме тръпката. Казват, че и секс прудружен с рисков елемент е много по-възбуждащ. Защото без тръпка, без риск, без банджи, алпинизъм, без спускане, изкачване, падане, ставане, животът загубва част от своя вкус – тръпчивия.

Но всъщност не рискувате ли повече като не рискувате? Не поемате ли по-голям риск, когато стоите на едно място и отлагате нещо за по-късно? Не е ли по-лесно да сложим егото си настрана и да слезем на земята?

И ако в този момент искате да се обърнете към мен и да ми пишете, не рискувате ли като го отлагате за по-късно? Слезте от ръба, не чакайте въжето да се скъса. Не знаете как ли? Пишеш те ми. Вашето щастие ви чака.

victoriacoach@gmail.com

 

Невероятно е усещането да живееш "на ръба"...
Дори понякога нямам желание да направя нещо, ако не е ново, ако не е предизвикателство....
Но как да открием злато, ако то е добре маскирано ...
Как да видим злото, когато го носи приятел....

че се открихме. Смятам, че ти си подарък в живота ми.

Ето това е. От известно време се чудя и аз какво би станало, ако на абсолютно всички им се сбъдваха желанията, ако всички са доволни от живота, от работата си, от съпруга/та си, от приятелите си и т.н.? Ако всички бяха здрави, нямаха нужда от лекари, излъчват радост и удовлетворение..... Тогава???

имаме нужда от баланс, защото без тъмно няма светло, без бяло няма черно, без добро няма зло и т.н.

Примиряваш ли се със съдбата си?

ако въпросът е зададен лично до мен - аз създавам съдбата си, аз създавам своята действителност, строя живота си

Градиш съдбата си доколкото ти позволяват обстоятелствата, които не зависят от теб и които не създаваш ти. Заобиколена си от свят, чиито действия не режисираш, а често си жертва без да си ги предизвикала. За това беше въпросът ми. Чудесно е, че си силна и вярваш в себе си и това, което СИ!

често си жертва - това е разпространената житейска теория на жертвата. За всичко е виновна съдбата, живота, пратилеството, времето, кризата, съпруга, родителите, съседа, децата и др.
Основен принцип на тренинта е, че нашата действителност отразява нашето съзнание и когато направим трансформация на съзнанието си, тогава се промея и нашата реалност, живота около нас.
За това аз тренирам хората да бъдат това, което са избрали да бъдат независимо от обстоятелставата. И чудото става - елемента жертва отпада. Ние ставаме водещите, Каптаните на своя живот.