себеосъждане, себенаказване, себеотричане

 

Понякога на някакъв етап от живота си ние се "проваляме", ама така глобано, колосално, т.е. както ни се струва в този момент ние преставаме да бъдем това, които искаме да бъдем, което сме се задължили да бъдем, да имаме, да правим. Накратко – ние преживяваме силно с разочарование от себе си някакъв кризисен момент. Ако например ние сме главата на семейството и по една или друга причина преставаме да изпълняваме задълженията си, като например да осигуряваме прехраната на семейството си, да бъдем винаги сексуално активни, да бъдем винаги силни и здрави, да запазим любимите си хора живи и здрави, да се погрижим за тях, да разрешаваме проблемите им, да бъдем непрекъснато на разположение на другите или нещо подобно, което сме решили, че сме длъжни да бъдем, тогава ние като сериозни хора, като хора със силно чувство за отговорност,  приемеме това като свой провал. Не се съгласяваме  "да го преглътнем", да видим истината в очите и обвинявайки се изцяло, започваме да се самобовиняваме, да се осъждаме, да се наказваме. Т.е. цялата съдебно-правна система се появява в нашето съзнание и изпълнявайки всички длъжности на прокурор, адвокат, съдия, изпълнител, ние сами се осъждаме и сами изпълняваме присъдата, а тя често е много строга. Например безусловно себеотричане.А това води до пълно пречупване на човешката ни воля (его) и ние преставаме да съществуваме в собствените си очи поне като хора, които имат някакви права. Отнемаме си правото на съществуване.

Познавате ли такива хора – аз да. Много са. Отчаяни, безволеви, предали се, отрекли се от себе си.

А до там се стига много лесно. Защото загубвайки доходите си, загубваш статуса си, загубваш доброто отношението на оклоните, загубваш приятели, уважение, подкрепа, помощ, правото си на медицинско обслужване, на храна, подслон. Често губиш и семейство си, близките си, любимите. Загубваш правото си да бъдеш някаква значима фигура в обществото, да оказваш влияние върху живота около теб, губиш облика си, смисъла си на живот.

И тогава под този силен обществен тласък идва пречупването – пречупване на егото си, на правото ти на свободно проявяване на волята ти. Кой ли изобщо те слуша и вижда? Хората те отминават като несъществуващ и дори ти се струва, че преминават през теб. Губиш присъствие на духа, ставаш нищо. Въздух, нула, въздуха в дупката на нулата.

Под чуждото влияние губиш себеуважанието си, себеоценката си.  Ставаш Никой, т.е. губиш правото си на съществуване. И ако още си жив, това е само една илюзия, защото вътре в себе си, ти вече не съществуваш. Това, че си жив е само временно положение, което ако ти нямаш сили да поправиш, то съдбата скоро ще корегира и ти ще отидеш там, където душата ти отдавна се е преселила. Мъртви души. Живи-мъртви. Сенки, които нарушават нашето спокойствие и естетическия ни пейзаж. Отрепки. Нищожества. Никавци.

Лесно се ругаят такива хора. Те го приемат безропотно. Дори глупаво ти се усмихват. Можем да излеем върху тях стреса от напрегнатото си ежедневие. И все пак...

И все пак, има ли изход от помийната яма, в която са попаднали тези хора? Има ли обратен път, който да ги изкара от пропастта?

А има ли път, който да не ни приближава към пропастта? Има ли път, който въпреки че сме загубили доходите си, че сме безработни и безпарични да останем достойни хора с право на съществуване. Защото това право не ни е дадено от някаква висша човешка прослойка, а от някой, който стои по-високо от тях.

Моето право на съществуване ми е дадено в деня, в който съм се родила. И тогава не съм била притежател на нищо. Аз съм се родила гола и безпарична, но с право на съществуване като равноправно човешко същество. С безусловното право да обичам, да бъда обичана, да бъда щастлива.

А вие?   

 

себеуважението е духовен акт и правото на съществуване се осъзнава едва тогава, когато духът е надделял над материалното и суетата... Но е много, много трудно да не се отчаяш сред нечовешки условия на живот. Затова споходилата ни точно тогава вяра в Бог е единственото ни спасение...

че за да можем да излезем от такова състояние, просто трябва да го приемем за временно.Човек трябва да приема всеки срив като повратен момент в живота си, момент предоставящ много нови опции-от него зависи по кой път да тръгне.

точно така започвам постинга си -Понякога на някакъв етап от живота . Това е само етап. Днес се замислих, че мякой път, някое падане мож еда се превърне и в съкращаване пътя.

точно тази вътрешна вяра може да ни помогне в тези изпитания, защото тя дава много сила и надежда. Но все пак живеем в цивилизовано общество, в което има някакви правила и закони, някакви парични отношения и когато не отговаряш на стандартите е трудно да се държиш над водата.

Струва ми се, че човек може да се чувства по този начин и без да се самоотрича или осъжда, Виктория; когато е направил всичко възможно, но въпреки това резултатите са такива, каквито си описала, то ми се струва, че ефектът върху него може да бъде много сходен на този, който си описала.

Ти си сродна душа

Дали събуждаме нечие съзнание..?

Благодаря, че видя в мен душата си. А на въпроса ти "Дали събуждаме нечие съзнание..?", аз съм като музиката има хора, които ги събуждам, има и такива, които приспивам :)

за това съм писала като условие -ако приемеме това като свой провал.
Може ли, но повечето хора се чустват виновни за провалите си и се самообвиняват или пък ако не обвиняват някой друг.Но вината винаги действа двупосочно. Ако е чист от вина, ако знае, че е направил всичко възможно и вярва в себе си, просто продължава нататък. Винаги има продължение на пътя, въпроса е дали го виждаме от мястото на което стоим в момента.

фактът, че има хора като теб ме изпълва с оптимизъм.

а не да се излагаме с отчаяние, себеотричане и т.н.
Винаги има изход, ама на, страх ни е че ще излагаме и за това се крием по чеупките. Евала.

благодаря, такива изрази ми дават сили да продължа. да аз съм истинска и реална. Всичко е възможно.

защото си мислим, че "истината боли", в същност истината е красива и добра. Благодаря че си тук.

Според мен, човек дори и да смята че се е провалил, не бива да изглежда или да внушава такова чувство у другите. Хората сме стадни животни и всички сме пълни с провали в един или друг план, но тези които са борбени и излъчват увереност имат способността да вдъхват доверие и значително по-бързо се измъкват от несгодите. Отчаянието или търсенето на съчувствие няма да доведе до бързо измъкване от положението. Поне така аз мисля...
Поздрави, чудесен постинг...

точно това е Касс, това което излъчваш, е това, което хората виждат, ако ти смяташ че нямаш място под слънцето и си Никой, тогава и хората не те забелязват. Има едно такова вътрешно присъстие, пълноценност, което като влезеш някъде и стаята се изпълва с теб.
Себеотричането е страшно нещо. И най-важното -винаг иводи до провали. Благодаря за коментара.