Има два подхода към мотивацията - чрез изживяване на положителни емоции и чрез изживяване на отрицателни емоции. Двата типа емоции определят двете посоки на излизане от центъра - превъзбуда или депресия, като общото между тях е, че така или иначе не си в центъра. Превъзбудата или еуфорията дават много силно усещане "че ти е хубаво", но практически това води до пристрастяване и опит да се вкопчиш в това състояние, което си е его състояние и дефакто човек става зависим от него. Само че при положителните емоции си зависим от удоволствията. А пътят на удоволствието е единият път към щастието. Другата посока - отрицателните емоции, са пътя на депресията, при която човек изпада в състояние на тотално бягство и това пак е его състояние и пак по някакъв начин се пристрастяваш към него, само че това е пътят на страданието. Общото, между пътя на удоволствието и пътя на страданието е, че са различни методи, които обаче в еднаква степен те карат да се чувстваш дискомфортно и те подтикват да търсиш центъра, т.е. състоянието на щастие. Всъщност, истинското щастие се състои в това да не се отдаваш на емоциите - каквото и да изживяваш, да оставаш свързан с дълбокото Аз (да бъдеш в центъра). То винаги е там и е състояние на безусловна любов към теб самия. Именно оттам – отвътре трябва да идва твоята увереност, а всички емоции да преживяваш, съзнавайки, че това не си ти, т.е. без да се идентифицираш с емоцията, която изживяваш в дадения момент. (Очаквайте скоро статия "Защо и как да намерим вътрешния си център")

Има различни причини за загубата на мотивация и те изглеждат толкова различни, колкото са и хората, на които им се случва. Всички сме имали такива моменти. Идва ни някаква идея, вдъхновяваме се да започнем да я осъществяваме. Тръгваме устремено и ентусиазирано напред, и се появява някаква спънка. Това леко охлажда ентусиазма ни, но все още продължаваме напред. Появят ли се обаче повече препятствия на пътя ни, с всяко следващо вярата и скоростта ни се забавят. Променя се нагласата ни... и в един момент установяваме, че първоначалният заряд е изчезнал. Човек се обезверява, когато не вижда пред себе си целта си. Или когато не вижда знаци, че е на правилния път към постигането й. Или когато се появяват препятствия. А когато изгуби вярата си, губи и мотивацията си, защото е невъзможно да искаме да продължаваме напред ако не виждаме повече смисъл в това.
За да се предотврати случването му, е нужно да си поставяме реалистични и по-лесно осъществими цели, или ако имаме голяма цел, нужно е да я раздробим на множестви по-малки стъпчици и да отбелязваме осъществяването на всяка една от тях. Това ще ни даде усещането за придвижване напред и ще поддържа вярата и ентусиазма ни живи. Хубаво е и да се награждаваме за всяка постигната малка стъпчица, това допълнително ще ни стимулира да продължим напред уверено.
Загубата на мотивация не винаги е лошо нещо – понякога може просто да е знак, че не сме избрали най-вярната за нас цел, или че сме се отклонили от пътя си. Затова, усетим ли, че това се случва с нас е хубаво да седнем и да преосмислим целите и приоритетите си. Да се свържем с ценностите си и да преразгледаме ресурсите си. Всичко, което ни се случва в живота може да бъде видяно и с положителен знак, от нас зависи да извлечем урока и да продължим напред.