Благодарствено писмо

Пиша това писмо като го адресирам до Виктория, но и до всички вас, с намерението, разказвайки за себе си и постиженията си по време на тренинга да дам нещо от това което получих и научих и на вас – читателите на блог.бг.

Казвам се Румяна Димитрова, над 30 годишна, с доста постижения в живота си, но и с доста провали. По време на тренировките си при Виктория, разбрах много нови и си припомних много стари неща за себе си, но най-важното, което наистина промени мирогледа ми бе че през целия си живот със се старала "да не се издам".

Сега ще ви обясня по-точно. Възпитавали са ме в пуритански дух – строго и дисциплинирано и за това не трябваше да се издавам. Не трябваше да се издавам какво искам, какво чувствам, какви нужди и потребности имам. Всичко, което бе вътре в мен бе една огромна тайна, която аз криех от хората и не трябваше "да я издавам". Толкова много се стараех да я скрия от другите, че успях да я скрия и от себе си и в този смисъл да забравя коя всъщност съм аз. Моята истинска същност се превърна в тайна и за самата мен, която не трябваше да издавам.

Не се издавах, че ме  е страх, не се издавах, че съм тъжна, че се радвам. Не се издавах и когато ми се плачеше (понякога тайно,когато съм сама – за да не се издам какво чувствам наистина), не се издавах, когато съм уморена, не се издавах и когато не разбирах уроците (не питах, за да не се издам и да не ме помислят за глупава), не се издавах и когато паднех и много ме болеше (тогава за да "заблудя" другите се смеех много силно), не се издавах, че съм самотна (правех се че не ми пука, че нямам приятели), не се издавах... просто ми беше забранено за издавам  моите истински чувства.

Не издавах и желанията си. Никой не знаеше какво наистина исках, защото не трябваше да се издам (не бе прилично да се иска), не издавах и мечтите си (те бяха най-голямата ми тайна).

Не издавах и потребноситте и нуждите си. Няма да повярвате – криех и най-елементарните си нужди – когато ми се ходеше до тоалетната, когато бях гладна или жадна. (Не е прилично да кажеш че си гладен, трябва да откажеш, дори и когато много настояват ).

Не трябваше да се издавам, че съм умна (мъжете не обичат умните жени и ако искаш да се омъжиш трябва да го скриеш), че съм способна (колегите са зависливи и ако искаш да те обичат трябва да се правиш на нещо по-малко от тях), че възприемам бързо (шефовете се страхуват да не им вземеш мястото), че имам водачески качества (никой не обича да му се казва какво да прави) и т.н.

Толкова много тайни имах, толкова много неща криех, че накрая се превърнах в жалка карикатура на себе си. Жалко подобие на това, което съм – нещастница, некадърница, самотница,глупаво хилеща се на всякакви тъпи мъжки шеги (дори и на най-шовенизките). Това не значи, че успях на си намеря лесно съпруг, не значеше, че шефът ми не обичаше и се чувстваше сигурно край мен, не значеше, че колегите ми ме уважаваха. Това, което постигнах, че с възпитанието, което получих си стоях винаги последна на опашката за всякакви човешки блага. И ...те никога не стигаха до мен. Но аз не се оплаквах, не се издавах колко ми беше криво, а се смеех и се правех на непокис. А от вътре? От вътре ме болеше и не късаше от мъка, но аз не се издавах, смеех се и продължавах нататък .. до следващата издънка.

Но с този период се свърши.Аз все повече и повече се откривам и издавам и на другите (а и на вас) коя съм аз, какви качества имам, колко към хубава, способна, талантлива, кадърна. Вече знам, че съм и умна и го показвам без да се спирам и какво мислите се получи....започнаха да ме забелязват, да ме изслушвам, дори да се допитват до мен, увеличиха ми заплатата, шефът ми ме покани да присъствам на важно съвещание, победих в едно сътезание (за пръв път, защото преди не исках да показвам че съм способна да го направя за да не ми завиждат). Чувството е чудесно. Знам какво чувствам, мога да го изразявам, мога да си споделям мечтите, не се срамувам от нуждите си, казвам си когато съм гладна, жадна, когато ми се спи и съм уморена  или ми се ходи до тоалетната.Когато някой иска да ме покани на кафе се съгласявам с радост(или отказвам учтиво), примемам подаръците на съдбата с открито изразен възторг.

Вече съм лека от тайни. Намалих теглото си. Защото преди в стремежа си да не се издам, да не кажа нещо излишно си затварях устата с храна.

Исках да споделя и с вас това мое щастие и успехи –да бъда все повече това, което съм и все повече да се излагам, все повече да се издавам.

Желая ви успехи и щастие и на вас.

А на теб, Виктория, благодаря за прекрасните напътствия. И точно, както ти ми обеща в началото – благославям всеки един лев, който съм ти заплатила. Благодаря.

1.11.2009

Румяна

 

 

 

Пояснявам в коментар, защото писмото е на Румяна и аз искам да си остане такова. Румяна се тренира при мен и аз като неин треньор съм задължена да пазя дискретност и да не споделям нищо от нашите разговори. Но понеже това бе по изрична нейна молба - тя ме откри чрез сп. Жената днес и после чрез моя блог и за това искаше да допринесе нещо и за другите читатели тук.
Благодаря ти Румяна, обичам те и се гордея с теб.
Прегръщам те силно.
Колко е хулаво че успя да се разделиш с тези свои тайни и така да ощастлевиш и себе си и толкова много хора около себе си.
Прекрасен, Капитан си ти Румяна и за мен е удоволствие да бъда твой Компас. До скоро...