До –стойн(о)ст-во – какво ли е това? Външен израз на нашата вътрешна стойност. Но до колко ние я осъзнава ме и проявяваме?

Раждаме си се ние – най-обикновени сладки бебета, всички ни се радват, грижат се за нас, пречиме на родителите си да спят спокойно, но в общи линии не заемаме много място, но изискваме много внимание. С времето ставаме все по-самостоятелни, изискваме по-малко грижи и внимание. Но..ето, че нашето невинно съществование започва да пречи на някой и на неговите интереси и ние без дори да съзнаваме това, ставаме обект на нечии нападателства. Отнели сме нещо? Сбъркали сме нещо? Накърнили сме нечии интереси? Заплашваме някой? Нямаме си представа. Но някой или накои започват да ни тормозят, да ни нападат, да ни мачкат, да ни бутат, дърпат, бият, воюват с нас. И ние без да искаме дори биваме въвличани в някаква война за съществование. Оказва се, че раждайки се ние сме заели нечие място или пречим на някого да се радва на преките слънчеви лъчи и той обезпокоен, че го "засенчваме" започва да ни избутва на страни, защото иска цялото слънце само за себе си, цялото внимание на околните само за себе си, а ние му пречиме. Това става в семейството между братята и сестрите, в групите в детската градина, в училище, работа и т.н. Борба за внимание.

И тогава започват да ни мачкат, бутат, тъпчат – физически или душевно. И ние ставаме обект  на физически тормоз (видим) или словесен, душевен ( невидим и от там по-трудно доказуем).

Колко от вас са подлагани на такъв душевен тормоз? Знаех си, гора от ръце... Много-о-о-о от нас. От ранна възраст. И какво се получава в резултат на което – смачкано, натъпкано, набутано в някой тъмен ъгъл ...достойнство. Т.е. загубваме представа за нашата истинска същност, за нашата стойност.

Има един материал, който се разпространява из интернет за преподавател, който смачкал и стъпкал банкнота от 100 дорала и попитал дали някой я иска. Всички отговорили "Да", защото и смачката, стъпкана, ритана, тормозена банкнотата не губи от своята стойност. А ние? Защо ние губим до-стойн(о)ст-вото си?

Не, ние също не го губим, то не изчезва, само че започваме да го крием, да го набутваме на вътре в себе си и не му даваме да се изявява. Позволявайки на нападателите да ни "счупят" достойноството, вярвайки им, ние решава ме, че не сме достойни за любов, за богато възнаграждение, за хубав живот. Скривайки достойнството си, ние сами започваме да се лишаваме, да се самонаказваме и всъщност ставаме техни съучастници. Започваме да действаме на тяхна страна  и срещу себе си. И естествено, защото сме по-близко и по-често със себе си, ние имаме и повече възможности да се наказваме и нараняваме.

Но имам и хубави новини за вас – дойстойнството не се губи, то е там, същото, каквото сте го получили от раждането ви. Достойнството това са вашите права за хубав живот, за наслада, удоволствие, радост, любов.

Точно както паднал в калта диамант, точно като скритата в мидата перла, точно като смачканата банкнота, точно като изцапаната жълтица, вашето достойнство е променено само външно, но вашата вътрешна стойност остава непроменена. Спомнете си това и разрешете на вашето дойстойнство да се прояви и разгърне с цялата си красота, свобода и пълни размери. Точно това ваше освободено и проявено достойнство ще се разтвори като цветен весел парашут и ще ви понесе високо и далече, леко и радостно точно натам, накъдето искате да стигнете – вашето щастие.

Прегръщам ви, обичам ви, достойни деца на Вселената.

Достойнството по дефиниция представлява вътрешното и социално право на ценност и зачитане на личността. Не случайно се свързва неразривно със зачитането на човешките права.
Най-интересното е, че ние се раждаме с достойнството си, но не всеки осъзнава, че го има. На хората, които воюват за него, се гледа като на дръпнати, конфликтни, неразбрани, странни... А всъщност това са точно хората, силно осъзнали къде се намират в света и воюват за правилната си оценка и признание от обществото.
Има и друг момент - понякога социалните стереотипи са толкова силни, че смачкват личността до степен на трагичен конфликт между нея и обществото. Така не винаги може да се говори за радост от достойнството, по-точното е вътрешното удовлетворение, че не си изменил на себе си и принципите си, които са израз на вътрешната ти ценност.

Себеуважението не бива да се противопоставя на самокритичността, мисля! Защото обратният вариант - самонадеяност без покритие е гротеска! Ама то и това май е липса на достойнство, ммм?

Съвсем съм съгласна с поправка на думата воюва (понеже аз не воювам) с думата стремя, стремеж, остояване.
Ако ние по рождение се раждаме с достойнство, то е наше право, тогава няма нужда да воюваме за нещо, което си е наше и си е вътре в нас.
Вътрешното удовлетворание ми носи радост, когато оставам вярна на себе си и на ценностната си система съм радоства, така че, говорим на един и същи език с различни думи. Благодаря за коментара.

как успя да вмъкнеш самокритичност тук? :)) Защо ти е необходима за да поддържаш достойноството си?
Какво общо има самоуважение със самокритичност?






Как стигнахме до самокритичност? Извинявай, но аз имам "алергия" към тази дума. При мен тя има отрицателен елемент. Аз съм за самоанализ, за работа със себе си, за самоусъвършенстване, самоопознаване. Но честно казано не виждам връзката между достойнство и самокритичност?
Говорим за стойност, за права, за морални цености, как стигнахме до самонадейяност?

Всеки ден я водя и се намирам в кръгова отбрана : )... Много зависи сред какви хора работиш и живееш и какво е тяхното отношение към твоето достойнство. Много от хората не споделят моралното правило, че трябва да живеят така, че да не пречат на другия. И тогава правото ти на лична свобода и достойнство трябва не само да се отстоява, но и отвоюва, да се наложи.

може би няма да се съгласиш, но това,в което аз вярвам е, че нашата действителност е отражение на нашето съзнание и може би, ако престанеш да воюваш със себе си, ако се приемеш такава каквата си, ако оставаш винаги на своя страна и се превърнеш в свой съюзник, тогава и твоята околна среда ще се промени. Пожелавам ти го. Възможно е.

Благодаря, Виктория, но наистина не съм съгласна. Едва ли има човек с толкова дори несъзнавано вътрешно равновесие. То е последица от доста преживени години, доста вътрешни сблъсъци, доста неосъществени стремежи... Но това равновесие отсъства в доста хора и всъщност това ми се отразява. Не обичам да ми газят в градината и да ми стъпкват цветята, които съм отгледала! Аз и без това доста от тях подарявам... : )

аз не те познавам, но това, което ти написах е един от принципите на тренинга и мой принцип в живота. Това много ми помага при работата върху себе си. настина е хубаво, че си имаш градинка, че си имаш и оградка. Трябва да си ценим труда, да си пазим цветята. :)))

Сигурно не съм навътре с материала.:)
Самоанализ - възможен ли е без да се огледаш и установиш къде е разликата между това, което си и онова, което би бил удовлетворен да бъдеш! Да откриеш върху какво трябва да работиш в себе си, за да достигнеш вътрешен комфорт! Аз не влагам в думата критика негативен смисъл, по-скоро - анализ, разбор!
Може би е връпрос на интерпретация!
Смятам, че насочена навън тази дейност понася и предизвиква негативизъм - особено когато се анализира проблем , без да се предлага решение.
Все пак достойнството изисква анализ и разпознаване на ценности, върху които да се гради!

когато имаме желание да се усъвършенстваме правим програма къде искаме да бъдем и къде сме в момента и начертаваме пътя. Например - За да развия достойнството си, аз трябва да развия себеоценката си, за да развия самоценката трябва да развия... и т.н. Аз лично не обичам думата критика. Но това е нещо лично между мен и тази дума, така че... смятам че сме на едно мнение :)))

интересно. Мисля си нещо, ама няма да го казвам на всеослушание :))

ще се радвам да споделиш, ако не тук, пиш ими на лични. Прекрасен ден

Интересно сравнение с банкнотата, Виктория, но има една неточност: самата банкнота няма никаква стойност. Хората са тези, които й придават стойност. Ако дадем тази банкнота на един абориген, той росто ще я изхвърли, защото не му трябва, не й придава стойност и за него тя няма стойност. Дали не се случва донякъде нещо подобно и с хората? Ние можем да имаме достойнство, сиреч собствена добра самооценка, но другите да не ни придават стойност. Тогава дали за тях ще имаме стойност? В коментар 3 пишеш: "Вътрешното удовлетворание ми носи радост, когато оставам вярна на себе си и на ценностната си система съм радоства..." Но – за примера – ако човек, останал без работа е изхвърлен на улицата, защото не може да си плаща повече наема, то дори и да е останал верен на ценностната си система, дали ще има в същата степен радостта от вътрешното удовлетворение?

в тренинга никога не говорим за общи теоретични примери. Всяка ситуация се разглежда сама по себе си. За да стигне човек до някъде, това е било в следствие на многобройни стъпки преди това. Един от принципите е че нашата действтителност е отражение на нашето съзнание. Ако някой е уволнен, то е защото неговото съзнание е позволило това. Знам, че е трудно да се повярва, но това е първата крачка към поемането на пълна отговорност върху живота си. Така, че ако искаш да споделиш нещо конкретно- с радост ще ти отговоря, защото иначе просто си пишем за да спорим - теоретичен спор само заради спора, а аз не обичам това. Поздрави.

Съгласен съм, Виктория, че действителността ни е отражение на съзнанието ни. Мисълта ми беше, че стойността, която придаваме на самите себе си не винаги е равна на стойността, която другите ни придават, а за това не е задължително да има разминаване в собствените ни представи. А пиша общо, защото от общите елементи всеки би могъл да екстрапулира отговор за себе си.

май определят цената, а не стоността. Прав си, че всеки би трябвало да има пари за си плаща наема, но това няма нищо общо с ценностната му система. Има хора с пари, които печелят леко и без да се придържат към общоприетия морал, има и хора, които не. За това си мисля, че бъркаме като свързваме пари и ценостти, Какво ще кажеш?