Не знам как е с вас, но тук ще ви разкажа за това, как това че не съм като всички  се отрази на целия ми живот.

Да не си като другите, това значи да си "черната овца", да те отстраняват, да те отхвърлят, да не  си желан, да не те допускат до игрите си, да си извън кръга, да си изолиран, да те боли, да мълчиш и да се свиваш, да не те зачитат, да не те уважават, да те избягват, да трябва да се доказваш всеки ден от начало, да си гонен, изгонван, не желан, не обичан, да тъприш подигравки, да се чувстваш по-малко то другите и да се стремиш с всички средства да ги стигнеш. Това значи да живееш цял живот нащрек, че от някъде най-неочаквано може да дойде удара, обидата, думата, ръката, шамара, наказанието

И няма значение дали си повече или по-малко от другите, ти просто не си като тях и в момента, в който се окаже че е така, ти си обречен на самота, на изолация.

И сега като ви пиша от мен се излива много натрупана болка и мъка. Още по-лошо става, когато ти не си виновен за това, нямаш никакъв дял, не си отговорен, че това  е така. Просто си се родил такъв и това, което е станало е непроправимо и трябва да си го влачиш цял живот – да не си като всички. Това и своеобразна присъда, проклятие, което те следва цял живот. Изваждате от групата и те избутва настрана. Толкова настрана, че в един момент напускаш самия живот. Хей така неусетно се оказваш в дъното, в ъгъла, в тъмното. Защото другите имат повече права, защото са като всички, защото са еднакви, защото са част от цялото. А ти? Ти не си. Ти си различен, белязан, изгонен. Черна овца. Каквото и да направиш – трепериш, да не привлечеш внимание, защото тогава отново ще ти се повиграват, отново ще си го отнесеш, отново ще те заболи. По-хубаво и сигурно е да си останеш там в ъгъла на тъмното.

Днес вече знам, че не само аз съм се чувствала така. Много от нас са там в ъгъла на живота си. Стоим и чакаме затаили дъх някой да ни открие и да ни извади на светло, да ни измъкне от дупката ни, от състоянието ни, да ни спаси. Но когато някой се приближи, ние подозрително настръхваме в очакване на лошото, на нападението на подигравката. Страхът ни обзема и ние съответно започваме да съскаме, ръмжим, вадим нокти, свиваме се или нападаме. Парализираме се или бягаме. Естествена реакция за самозащита. Защото там някъде в съзнанието ни изплува сигнала "Внимание – опасност"! Защото стигнахме до там, че близоста е равна на опасност. Съзнанието на ранено животно, което вижда във всеки приближил се и протегнал ръка опасен враг.

Много са раните ни, много е болката. Но аз вярвам, че има начин да възвърнем вярата си в човека, в приятеля и да видим и разпознаем ръката, която ни се протяга с любов.

В едно със сигурна, че колкото повече ние протягаме ръка за помощ, колкото повече любов и доброта раздаваме, толкова по-лесно ще ни се върне и вярата и в добротата и любовта.

Днес знам, че и аз към като вас – същата, човечната, прекрасната, добрата, заслужаваща и любов и внимание. Защото това, което ни обединява, което ни прави едно цяло е, че всички ние сме деца на Вселената и имаме еднакво право на щастие.

Добро утро,Victoriavselena! Прекрасно есе.
Да си по- различен от останалите не значи, че си по-лош или по- добър от тях. Всеки човек има своето светоусещане и трябва да се уважава. Аз обичам да общувам с хора различни от мен, всяка подобна връзка ме обогатява и ме прови по- добра.Хубав уикенд!

http://mamas.blog.bg/poezia/2009/08/19/syblechi-me.382223?del=1435361

благодаря ти,това че различен не значи по-лош, го знам сега, но тогава в детството ми нямаше кой да ми го обясни. Благодаря ти.

аз харесвам тази твоя изповед и си я чета с удоволствие. Много е вълнуваща.

Твойте есета би трябвало да бъдат не в категория"забавление",а "проникновение","утоляване"!Благодаря за чистия извор,който си!

Ти и сега не си като всички. Направила си огромен скок напред в духовното си развитие и пак си различна. Не ти ли се е случвало да подадеш ръка за помощ или просто да направиш нещо от добро сърце и да те отблъснат, да ти реагират, само защото човекът срещу теб не вярва, че някой може да бъде добър и всеотдаен без никакви скрити мисли, без умисъл и защото не разбира желанието ти да го подкрепиш.

благодаря, че си тук. Аз си избрах Забавления, защото най-после разбрах колко важна част от живота ни са те.

Аз не съм като всички, но и ти не си и той, и тя, ние, вие, те. Всички сме различни, имаме различен клетъчен код, имена, дата на раждане, мисия, роля и т.н. Всеки от нас е шедьовър. Неповторим, непоправим шедьовър :)) Едно ние е общото - имаме еднакво право на щастие.
На въпроса ти -" Не ти ли се е случвало да подадеш ръка за помощ или просто да направиш нещо от добро сърце и да те отблъснат, да ти реагират, само защото човекът срещу теб не вярва, че някой може да бъде добър и всеотдаен без никакви скрити мисли, без умисъл и защото не разбира желанието ти да го подкрепиш?"
Разбира се, че да. Но все по-малко. Защото колкото повече питам, толкова по-малко знам. Да направя добро на друг човек това значи, че:
- аз трябва да знам какво е добро за него, а аз не знам.
- това значи, че аз знам какво е изобщо добро, а аз не знам
- да направя нещо за друг, без да го попитам предварително е навлизане в чужди територии без разрешение, т.е. нахлуване.
За "всеотдайността" - когато даваме всичко от себе си, ние правим две основни грешки:
- даваме свръх доза, а всички знаем колко е вредна
- във Вселената няма вакуум и когато даваме толкова много, ние не можем да останем празни и започваме да искаме в замяна нещо.
Значи какво се получава - ние по собствено лично желание решаваме, че ние знаем какво е добре за някой, даваме му го, бе да се консултираме с него, даваме му го в доза, по-голяма от неговата способност да възприеме, и после може би само на енергийно и подсъзнатело ниво му искаме нещо в замяна - например благодарност, радост, признание, прирятелство, любов. И ако н его получим и се сърдим.Т.е. ние решавамеу че имаме право да решаваме вместо него без дори и да се допитаме.
Ако някой постъпи така с теб това "подаване на ръка" би ли те зарадвало?
Може би нямаш "скрити мисли", но имаш подсъзнателно желание да получиш и ти нещо, не същото, но нещо, което на теб ти е необходимо.
Понякога такова даване - намалява и унижава човека, защото може би това означава, че някой е сметнал, че другия не може да се справи сам, че има нужда от помощ, от подкрепа. Кого спасяват, подкрепят? Слабите?
Това, че си играем на спасители гали нашето его, но удря по егото на другите. Особено при мъжете- те обичат да бъдат спасители, а не спасявани. Така ,че когато подаваш ръка (по твой избор и решение) трябва да бъдеш готова да приемеш Да или Не, съгласие или несъгласие, т.е. когато ти решаваш самостоятелно да извършиш нещо, трябва да оставиш на и другите право на избор. Може би, ако попиташ - Искаш ли помощ, ръка, подкрепа? и след това да приемеш и уважиш отговора. Това важи да всички видове контакти. Ще видиш, как ще се окаже, че хората успяват да се справят и без нас. Но може би точно от това ни е страх?

Мисля, че не си разбрала какво искам да ти кажа, а и от твоя отговор заключавам, че няма и да ме разбереш. Цялата тази лекция просто не се отнася за мен.

извинявам се, че не съм разбрала.
Сега имаш избор да направиш някоко неща:
- да ми обясни пак
- да се разсърдиш
- да си отидеш
- да решиш, че "теб никой не те разбира" и т.н.
- че Виктория е такава, че не разбира както й пишаш и няма смисъл да се разговаря с нея

Но аз те моля не се предавай, обясни ми пак :)))
Права си, цялата тази "лекция" не е само за теб а и за читателите на блога.
Обясни ми с други думи, дай ми примери, пиши ми на лични, не ме отписвай.;)))
Хайде да започнем от начало - какво точно имаш предвид с "да направиш добро"?
Хайде усмихни се, не се сърди :)))))

ми прозвуча написаното, затова ще споделя личния си опит. Много от мислите, изказани по-горе в есето, бяха и мои мисли в юношеските ми години, с тази разлика, че при мен нямаше страдание, а по-скоро някаква тъга - тъгата, че бих могъл да бъда като другите, а съм различен от тях. От друга страна, не бях отхвърлян от другите - по никакъв начин не бях пренебрегван от околните, нито пък обиждан. Просто самият аз странях от тях, уединявах се и по никакъв начин не се натрапвах. Когато пожелаеха моята компания, тогава откликвах. Никога и по никакъв начин не молех за внимание, за компания.
Така постепенно свикнах с уединението, имах малко на брой приятели и отбягвах шумните компании.
Едва тогава, в уединението, проумях, че целият ми дискомфорт във вътрешен план е бил във факта, че аз съм гледал на себе си С ОЧИТЕ НА ДРУГИТЕ - защото именно в техните очи, по отношение на тях аз съм различен. И щом съм възприемал себе си за различен, значи аз съм гледал себе си с техните очи.
Когато аз погледнах себе си със СОБСТВЕНИТЕ си очи, най сетне установих, че съм не различен, а съм просто ТОВА, КОЕТО СЪМ, с всички плюсове и минуси.
Иначе казано, другите/ без малцината приятели/ бяха изключени като ,,очи''/ оценка, мислене, светоглед/ и всичко си дойде на мястото.
По-късно, когато цялата тази настроеност ме отведе към персонализма във всичките му направления, преоцених и самото различие като ключов фундамент на битието и го прегърнах, защото в моите очи то вече не е проклятие, а богатство, пъстрота, благо.
Ето, че великолепното ти есе ме провокира към откровения!
Поздрави!

това, което казваш е самата истина. Като се замисля много ме е стах да не ми се подиграят, а в същност не си спомням никой друг освен чен самата да ми се е подигравал. Аз често "изпреварвах" другите и се отнасях с цинизъм, пренебрежение и подигравка със себе си. Смятах, че така че боли по-малко, в същност съм развивала мазохизъм. Колко хубаво, че е вече минало :))
Днес се гледам в огледалото и виждам една жена, която вече в голяма степен е мое дело и все повече се харесвам. Но това е разултат на ежедневна работа.

Никой не е "като всички", но като че ли не всеки си дава сметка за това. Отхвърляли са ме заради различия, но съм си давал сметка, че те също са различни от мен. Винаги могат да се намерят "съмишленици" по различност.

дали го приемаш за нормално, дали се приемаш за нещо по-ниско и т.н. Че вкички см еразлични това е факт, въпросът е как ние се отнасяме към него. Но жалкото е че в училищата все още се отнасят към децата ни като към щанци и ги уеднаквяват. учителите не са подготвени към индивидуален подход. За това и "различните" страдат, защото не влизат в някакви приети норми.

"Уравновиловката" от едно време още си действа в мисленето. Едва ли някой не го е боляло от това, на мен също се е случвало да ми е неприятно, но насила хубост не става.

zdravej.,pak taka hubavo pishesh za naj-vagnite nesta v givota.ti si sila,most,davash vinagi podkrepa ,gelaja ti stastie.

благодаря ти че си тук. Такива отзиви ме изпълват с любов и благодарност и ми помагат да продължавам напред.