Цитат от Согиал Рипонче - От "Тибетска книга за живота и смъртта"

Активна леност"? Разбира се, има различни видове леност - източна и западна. Източната е доведена до съвършенство в Индия. Тя се състои в това да стоиш по цял ден на слънце, без да правиш каквото и да било, да избягваш всякаква полезна дейност, да пиеш чай, да слушаш филмова музика на хинди, която гърми от радиото, да клюкарстваш с приятели. Западната леност е съвършено различна. Тя се състои в това да запълниш живота си със задължителни дейности, така че да не ти остане никакво време да се занимаваш с нещо истинско.

Ако се вгледаме в живота си, съвсем ясно ще видим какъв куп незначителни задачи, така наречените „отговорности", са се събрали, за да го запълнят. Един учител сравнява това с „домакинстване по време на сън". Непрекъснато си казваме, че искаме да отделим време за важните неща в живота, но време никога няма. Още със ставането сутрин имаме да правим толкова много - да отворим прозореца, да оправим леглото, да вземем душ, да си измием зъбите, да нахраним кучето или котката, да измием чиниите от предната вечер, тогава откриваме, че е свършила захарта или кафето, после трябва да направим закуска... Списъкът може да бъде продължен безкрайно. След това трябва да прегледаме дрехите, да изберем нужните за деня, да ги изгладим, да ги сгънем отново. Ами какво ще кажете за косата, за маникюра? Безпомощни, ние виждаме как дните ни се запълват с телефонни разговори и дребни планове, с толкова много отговорности -или може би е по-добре да ги наречем „безотговорности".

Сякаш животът живее нас, а не ние него. Той набира своята странна инерция и ни отнася... В края на краищата разбираме, че нямаме сили да го контролираме. Естествено, понякога се чувстваме зле заради всичко това, сънуваме кошмари, събуждаме се плувнали в пот и се питаме: „Какво правя с живота си?" Но притесненията продължават, докато стане време за закуска, след това изваждаме отново служебната си чанта и започваме всичко отначало.

Мисля си за индийския светец Рамакришна, който казал на един на учениците си: „Ако отделиш за духовна практика една десета от времето, което отделяш за отвличащи вниманието неща като ходенето по жени и печеленето на пари, ще бъдеш просветлен човек само след няколко години." В началото на века живял един тибетски учител, нещо като хималайски Леонардо да Винчи, на име Мифам. За него се говори, че е изобретил часовник, оръдие и самолет. Само че когато всяко от тези неща било готово, той го унищожавал с обяснението, че не иска то да се превърне в причина за още по-голямо отвличане на вниманието от същественото. На тибетски думата за тяло е „лу", което означава „нещо, което изоставяме" - като багаж. Всеки път когато казваме „лу", думата ни напомня, че сме само пътници, намерили временно убежище в този живот и в това тяло. И така, в Тибет хората не изразходваха цялото си време в опити да направят външните обстоятелства на живота си по-комфортни. Бяха доволни, ако имаха какво да ядат, ако имаха дреха на гърба си и покрив над главата си. Ако продължаваме да бъдем така изцяло погълнати от опитите да подобрим условията си на живот, това може да се превърне в наша крайна цел и безсмислено отвличане на вниманието. Нима човек, който е с всичкия си, капризно боядисва стаята си всеки път, когато отседне в хотел? Харесва ми един съвет на Патрул Ринпоче:

Не забравяйте примера на старата крава.

Тя е доволна да спи в обора.

Трябва да ядете, да спите, да ходите по нужда —

това е неизбежно -

отвъд това нищо не е ваша работа.

Много точно казано, Виктория. Мисля си, че това запълване с "важни" дейности сякаш е бягство от опасността да останем насаме със себе си, защото ще трябва да се изправим срещу страховете си. Връзва се с предишната ти тема за страха... А тази "заетост" ни отвлича от необходимостта да решаваме някои лични, вътрешни проблеми. Все още имам накъде да вървя, но ми се струва, че в това отношение съм постигнал нелош баланс.

със себе си, няма защо да бягаш. понякога грешиш, понякога се спъваш и падаш, понякога летиш, но оставаш заедно със себе си. И е хубаво че имаш още път, но още по-хубаво е, че си поел на път.

чудесно е, поздравления. Аз лично много обичам да оставам насаме със себе си, а повечето от изброените неща, като маникюрите например, дори не знам как се правят ...

аз съм за модел "Заливче" - хем съ част от цялото, хем мога и да се отделям и насаме със себе си. А да маникьора - най-добре при специалисти :)))