Все воюваме, борим, бързаме, състезаваме се, тичаме, побеждаваме, падаме, ставаме, успяваме, проваляме се, прогресираме, регресираме, щураме се напред-назад, въртим се панически в кръг...

И сме доволни, защото това ни дава илюзията, че се движим, напредваме, развиваме се,успяваме....

Защо имаме нужда от кризи, борби, войни, насилие?
Защото така се себедоказваме. Чувстваме се герои. Доказваме на себе си и на другите около нас, че заслужаваме, че сме достойни, че сме достатъчно добри за да ни обичат, да ни приемат, да ни пожелаят.

Представете си един мирен свят – всички навсякъде се усмихват приветливо, движат се с едно и също темпо, в една и съща посока, постигат желаното с лекота и простота. Просто протягаш ръка и си взимаш от изобилието на Вселената, без всякакво усилие. Няма съпротива, борба – има от всичко за всички. Всички сме равни, равноправни, достойни за хубав и лесен живот.

Какво ми наляга само докато четете за това? С К У К А!!!! Толкова скучно че ти идва да задремеш. Чуваш се уморен и изпразнен. Няма екшън, адреналин – п-у-с-т-о-о-о-о и п-р-а-з-н-о-о-о-о!

Ами скучно си е. Еднообразно. Дори сиво и монотонно.

Я да вземем, че да се скараме, да се поядосаме, дори да се понаплескаме, че да живнем, да се отърсим от скуката и да се заредим с малко енергия. Да ни закипи кръвта и да се почустваме живи. А освен това печелим и още нещо – ако победим се чувстваме и по-достойни, по-добри, по-заслужили. Ще се проявим и ще изпъкнем пред другите. Ще привлечем вниманието им върху себе си.

 Те и животните така си определят водача на стадото – с борба. С борба на живот и смърт. Победителят е този, на който цялото стадо се подчинява, доверява и следва. Така и ние хората си избираме за водач този, който спечели борбата. Стадният инстикт ни повелява да следваме водачите си, да им се доверяваме и подчиняваме. Така чрез борба си осигуряваме, че в случай на недоимък, ще има и за нас. Когато има оскъдица и няма достатъчно за всички, започва и борбата за блага. Но само тогава ли? И толкова ли е необходима тя, т.е. това ли е единствения път за разрешаване на въпроса?

Какво става с мирния метод? С преговорите, дипломацията, разговорите? Не воюваме ли понякога хей така по навик, по инерция? Не се ли караме и когато има нещо в изобилие, просто така за да разгоним скуката?

Защото и малките ежедневни борби за надмощие понякога ни дават чувството, че сме победители, се заслужаваме, че сме достатъчно добри. Това понякога се превръща в метод  за да привличане вниманието на другите. Такива малки и според мен излишни войни могат да ни съпътстват   ежедневно и в семейството, и в работната среда, и транспортните средства. Такива войни понякога ни зареждат с енергия, защото всеки път когато привлечем вниманието на околните върху себе си, те ни даряват и от енергията си, но могат и да ни уморяват, изтощават, изпразват, когато влагаме прекалено много от енергията си само за да докажем правотата си по някой дори и незначителен въпрос.

Толкова ли ни е важно наистина да излезем прави? Каква цена сме готови да платим за това? Колко време сме готови да пожертваме? Колко отношения с хората сме готови да развалим? Тогава дори и да постигнете победа, не мислите ли, че тя ще има достатъчно горчив вкус за да ви дослади и зарадва?

Искате да постигнете целта си. Чудесно! Но помислете и за пътя си до нея. Винаги има и още един път, който е без жертви, без компромиси, без високо платена цена. Мирният път. Пътят на преговори, разговори, сътрудничество, на еднопосочност и постижения.

А ако ви доскучее, ако ви липсва адреналин – има мирни пътища и за това – прекрасни спортове и дейности, които ни помагат да се освободим от натрупаните агресии по един здравословен и мирен и за нас и за околните път .

Освободете се от необходимостта да воювате. Защото това е само една от безкрайно многото възможности да постигнете това, което желаете.И няма нужда да се самодоказвате чрез победи и геройства,защото вие вече сте приети, обичани и желани...ако не от всички други по света, поне от себе си. Започнете от там – престанете да воювате със себе си. Приемете се точно такива, каквито сте. Тук и сега.

 

но понякога някои направо си го "търсят". Да повишиш тон след като не са чули, когато си говорил с мир. Ами обидите, незаслужените обвинения? Аз ги премълчавам, поплаквам си след това, но не ми става по-леко. И от това "премълчаване" се натрупва много негативна и отрицателна енергия, която след време неминуемо дава отражение на здравето във всичките му форми

Няма смисъл. Победи и геройства Да, но война....
На никому не е нужна, най-малко на самите нас. Това единствено би било предпоставка и то достатъчно добра, за да ни спъва по пътя. С тази мисъл губим ценно време да мислим на кого и защо да обявим такава !!?
Според мен е по-добре да ИГНОРИРАМЕ всички дразнители, за да съсредоточим себе си към целта, към която сме тръгнали.
Имаме смелост да победим, а нямаме такава да игнорираме, Защо ....!???

но има хора, които неминуемо те предизвикват да излезеш от добрия тон, от миролюбието, от добронамереността.

да така е, някой направо си го търси, но важното в случая е да не разрешаваме на нито един "някой" да решава и определя как да се чувстваме ние. Това се постига със само-обладание и запазване на духа, т.е. да не разрешим на духа ни да ни напусне и изостави, или както аз го наричам да останем верни на себе си и на това, което ние сме избрали да бъдем. Постига се с тренировки.

Победи и геройства - да, ама на войните - не. Но кажи ми в кои ситуации ние се чувстваме герои и победители? Не става ли точно при водене на борба, състезание, конкуренция или каквото и да е друго, когато сме поставени СРЕЩУ НЯКОЙ, а не до него. Това, за което аз говоря е да не се поставяме в ситуации, в които действаме първо срещу себе си, а след това и срещу близките и приятелите си. Да бъдем съюзници на самите себе си.

тези, които те предизвикват са най-добрите и верни твои треньори. Те постоянно те тренират като в бойна зала и ти създават условия да останеш верна на себе си. Защото, ако не са те, как ще се научиш да го правиш? ;)))

думата война е изключително силна и не намира място в това, което визираш, т.е. борба. Не е нужно да има война, за да бъдеш борец, герой, победител. Адреналина не е война. При животните също не е задължително борбата да завърши със смърт от едната страна - там е надмощие.
Малко е объркано като представяне затова се получава и двусмислие.
:))