Добра приятелка ми е тя, често ме е спасявала в трудни моменти, често ме е измъклава в безизходни ситуации, но всъщност, наистина ли е така?

Иронията, цинизма, надсмиването, подигравките са някаква форма на хумор, който всъщност не е много смешен, но за това пък е много разпространен, защото е лесен за приложение. Единият унижава, умаловажава другия и успявайки, след това се смее самодоволно. Добре, а другия? На кого му пука, важното е че се посмяхме малко. Но жертвата, коята заплати цената за нашия смях, какво с нея? Хайде, стига де, така е при шегите – единия се смее, другия плаче? НИМА?!

Моята приятелка Иронията, познавам я от малка. Често сме се сблъсквали, често съм й "сърбала попарата", често са ми се присмивали, често и хора, които би трябвало да бъдат на моя страна и да не го правят. Толкова често, че още чувствам раните си по тялото. Такива едни физически и душевни рани. Може би не видими с просто око, но достатъчно осезцателни.

Иронията? Кой не я познава? Известна е на всички и не само в квартала. Известна е на малки и голями, на руси и черни, на слаби  и дебели. Известна и лесно разпространима. Но безплатна ли е? Или може би все пак някой заплаща цената? Някой? Той е най-често един такъв малък незабележим, слабичък, смачкан, лесно досегаем, винаги на разположение – най-лесната жертва. Винаги има поне един такъв във всеки клас, група, колектив – вечната жертва, обекта на нашите подигравки, шеги и ирония. Човекът, който винаги накрая "обира пешкира". Познавате ли го?

Тъжното е и когато го разпознаете и в  огледалото, когато вие самият сте се превърнали на такъв. Когато се го опитали на гърба си. Когато и на улицата, и в училище, на работното място, а и у дома сте били обект на закачки, подмятания, заяждания, подигравки, пълни с ирония. Една такава "лека", но постоянна ирония, която точно като водата леко и постоянно се е плъзгала по кожата и е оставила след време дълбока и незаличима следа.

А знаете ли кое е още по-тъжно? Когато започваме да си го правим сами. Когато се отнасяме с ирония, с подигравки, омаловажаване, цинизъм и към себе си. Отново по системата "направи си сам". И е ясно, че "това, което сами си го направим, цяло село не може да ни го направи". Защо ли? Защото сме си винаги на разположение, защото ние сме най-близки до себе си и би трябвало да бъдем на своя, а не на чужда страна, защото когато се отнасяме с ирония, подигравки и унижение към себе си, не можем да очакваме, че другите ще се отнасят по друг начин с нас.

Не можем да се чувстваме свободни птици, ако се самоотричаме .

И запомнете, всичко, което "отглеждаме" в собствената си градина, било то цветя или плевели, всичко което въвеждаме в собственото си пространство, действа двупосочно – и към другите, но и към нас.

Помислете си, всъщност ние заслужаваме ли  това?

Аз реших! Днес се сбогуваме.Няма място вече за Ирония в моето пространство, нито за унижаващи някого "шеги". Защото под надслова "Шеги" понякога вмъкваме толкова много жестокост, че едва ли се получава смешно за някого. И когато решите да се пошегувате не е ли по-добре да го направите С НЯКОГО (задено), а не НАД НЯКОГО?

Хайде заедно да се постараем да изчистим пространството си от ирония, цинизъм, унижение, подигравки и да "посадим" уважение, подкрепа, изслушване, подръжка. Вие самите знаете, как бихте се чувствали в това пространство, нали? Аз да!

е това упражнение....:)
Мисля си....да ли е възможно?!...
Ще мисля!
Хубав ден!:)))

носи моето име. Абсолютно се познах: "Той е най-често един такъв малък незабележим, слабичък, смачкан, лесно досегаем, винаги на разположение – най-лесната жертва. Винаги има поне един такъв във всеки клас, група, колектив – вечната жертва, обекта на нашите подигравки, шеги и ирония. Човекът, който винаги накрая "обира пешкира". Познавате ли го?" Как да не го познавам, та това съм аз... Но докога ли????

Да възможно е, в началото е малко скучно, започваш да не се смееш на един куп вицове, после си намираш твой си хумор, чист без да се заяждаш и иронизираш никого. Но най-добре е да започнеш от себе си. Какво ще кажеш да започнеш да се изслушваш и да се отнасяш с уважение и почит към себе си? Благодаря ти, че си тук.

поздравления за смелостта, малко биха си признали, може би ако и ти започнеш от себе си, тогава и другите към теб... това де, с уважението...

По някаква "ирония" на съдбата, не случайно те избрах за свой треньор. Винаги ще ти благодаря за това, което правиш за мен :))

С нея отдавна и категорично се разделих. Глупаво е, още повече, че във всяка ситуация все има някой, който може да бъде иронизиран, макар и само в тази ситуация.

започнах и аз и другите да ме приемат "на сериозно", но от друга страна съм много по-усмихната и весела, защото няма връзка между ирония, жесток хумор и смях. Имам приятелка за която смехът е професия.