Двете живееха сами  в една малка мансарда на послединя етаж на стара кооперация, построена в началото на миналия век. Живееха си двечките и само двечките – тя и нейната майка.  Майка й почти не можеше да се движи и за това познаваше света предимно от прозореца на мансардата, от клюките на съседките и от постоянно работещия телевизор. Но това не й пречеше да се смята за компетентна и знаеща по всички житейски въпроси. Дъщеря й пък от своя страна вършеше почти всичко, свързано с излизане от къщата и бе  нейната главна връзка със света, с външния свят. От малка бе свикнала,  където и да ходеше, каквото и да правеше да разказва подробно на майка си всичко. След като завършеше разказа си, оставаше загледана в лицето й, за да може  по израза й да разбире дали бе успяла или се бе провалила. Чакаше този израз с нетърпение като присъда. Чувстваше се точно  като гладиатор в край на битката си, който чака решението на императора, изразено с вдигнат или свален пръст. Ще я бъде или не, ще живее или не,  успяла ли е или се е провалила. А майка й беше взискателна жена и непрекъснато вдигаше летвата на своите изисквания от нея. За това и почти винаги в израза й имаше  сянка на недоволство. Никога не й даваше "отличен". Максимумът й стигаше до "много добре". Както тя обясняваше на съседките , за да я стимулира,.

Но момичето израсна с това недоволство. То се бе впило във вените й, в кръвта й, в порите, в клетките й. И когато порасна тя продължи майчината си традиция на недоволство и непрекъснато мърмореше против себе си и да изискваше от себе си все повече и повече. Никога не си даваше "Отличен" за каквото  и да е било постижение в живота си. Просто продължаваше да гледа на себе си с майчините си очи дори и когато нея я нямаше до нея. Винаги беше недоволна и неудовлетворена за себе си.

А другите ли? Другите можеха да и успяват, но те бяха нещо друго, на тях им бе разрешено да успяват, а на нея – не! Те, другите също так абяха и доволни от нея, но това на нея не й стигаше. Критерият й за успех бе – малка да е доволна от мен. А майка й никога не бе доволна. И за това тя изискваше от  себе си все повече и повече. Тя трябваше да успява повече от другите да бъде по- и най-. Защо ли? Защото само тогава майка й може би ще е доволна от нея. Защото само тогава и тя щеше да е доволна от себе си.

Но винаги имаше някой да бъде по- или най- от нея. Все някой успяваше да я надмине и изпревари. Не успяваше да смогне да бъде първа в каквото и да е било. Защо ли? Защото когато виждаше, че напредва и бързо и вече приближава финала и ще получи медала с отличен, тя се спираше и отново си вдигаше летвата от изисквания вес по-високо и високо. Така беше най-сигурно че ще има още върху какво да работи и да се усъвършенства. Нейния стимул да върви на пред бе недоволството,(това твърдение наследи от майка си заедно със строгия и изискващ израз на лицето й – още можеш , това не е достатъчно).

И така живееше от недоволство към недоволство, от мърморене към мърморене. Вечно се оплакваше от себе си и от другите. Никога не проявяваше разбиране или милост. Трябва да се справи, трябва, длъжна, защото иначе? Иначе ще срещне отново този израз от лицето на майка си, този унищожаващ всяка радост израз – "Какво пак ли се провали?"

Това се бе превърнало в нейна същност – да не забелязва победите си, защото смяташе, че са случайни, еднократни и незначителни, а да забелязва и събира само провалите си, защото "те бяха постоянни и типични за нея".

А какво определяше дали  даден резулта е провал или успех? Какъв бе критерият за това? Разбиранията на майка й за успех – висше образование, женитба, съпруг, деца, работа осигуряваща й бъдеща пенсия.А тя не искаше да живее така. Искаше да остане около майка си, да се грижи за нея, да й угажда, да следи погледа й, да търси нейното одобрение. Беше се престрастила към този поглед-съдник – успяла бе този пъти или пак се е провалила?

Когато мислеше за другите хора, тя приемаше и се радваше на техните успехи. Знаеше че те са възможни, но само за тях. Те живееха по други критерии, а нейния беше само един – задоволството в погледа на нейната вечно огорчена от живота си майка. Тя гледаше на себе си само в отражението на очите на своята майка. А истина ли тя бе точно това, което виждаше там или това е само което майка й мислеше за нея или по-точно за себе си? За кого бе предназначено недоволството и разочарованието, прочетено в тях?

Коя всъщносто беше тя? Беше се загубила между думите и мислите на майка й за нея. Бе свикнала за всяко нещо да иска мнението й, което още повече подкопаваше нейната несигурност и неувереност. Тя дори не търсеше и свое мнение или мироглед.

А светът извън мансардата  вече беше друг, нещата се бяха променили и вече не съдеха за хората по критериите на майка й, построени  от нейното време. И когато излезеше навън се чувстваше изостанала и страмодна. От известно време се замисляше  дали и тя да напредне заедно с времето и връсниците си или  да остане да живее във времето и мирогледа на майка си?

Започна да излиза повече, да се учи и напредва. Разви и разшири съзнанието си. И дори вече се чудеше как се бе оставила на един човек с такова стеснено възпирятие, човек, който познаваше светът от малкото прозорче  на една мансарда, да определя кое е правилно и кое не за нея? Как се бе оставила да  съди за себе си по стеснения мироглед на майка си? А може би дори се бе намалявала и стеснявала само и само да може да се побере в тясното пространство на майчините си представи?

Заслужаваше ли си да стесни отново своя разширил се кръгозор за да се побере в прозорчето на една малка стара мансарда?

Докога ще гледаше на света през ключалката на врата на една мансарда? Това бе гледната точка на майка й. А дали ще приеме да бъде и нейния, това зависише само от нея.

Познато :) Но ми се струва, че това е един краен случай. Все идва момент, в който на дъщерята ще й писне, ще й стане все едно и – нерядко – даже ще стане безразлична към майка си. Това е също форма на промяна на начина на мислене, макар и неосъзната.

Попаднах на този пасаж в "Последна любов в Цариград" от Милорад Павич, Виктория, и не можах да не го препиша:

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

“ – Ето как стоят нещата с тебе, сине мой. Представи си две числа – едно мъжко и едно женско. Или по-добре представи си две неприятелски войски, които се сражават. Едната побеждава, както в миналата война победи френската войска, където беше твоят баща. Другата губи, както изгуби австрийската войска. Но обърни внимание – победата няма деца, има само баща. А поражението има стотина деца. Помисли, кой е по-силен? И какво става с победителите след победата? Страшен, брадат и непознат на тебе човек, въоръжен до зъби, кален до шия, се появява неочаквано вкъщи, изплашвате до смърт с непознатата си миризма и целува майка ти преди ти да успееш да излезеш от стаята и да разбереш, че това е баща ти. Същото се случва в домовете на всички победители. Оттогава и досега те държат здраво своите жени, коне и сила. А децата си, тебе и твоето поколение ще ви държат в сянката си и на юзда чак докато почнете да си броите белите коси.
Но сега погледни малко другия, неприятелския мундир, в двора на съседната държава, която заради баща ти и френската войска изгуби войната. Там бащите са се върнали вкъщи посърнали като кутрета, съсипани. Войската на победените бащи е заляла с нещастие цялата тяхна земя. Цяла Австрия и Прусия. И какво става? Техните синове, твои връстници, които не са носили още оръжие тогава не са могли да понесат и вината от изгубената война. Нямали са никакви грехове на душата си, бентове насреща си, никакви бащи на вратовете им да ги яхат. Затова днес те могат това, което вие не сте могли никога. Могат всичко, което можеха вашите бащи. Искаш ли доказателство? Доказателството ти стои на раменете. В миналата война твоят баща Харалампи Опуйич уби прочутия австрийски стрелец Пахомий Тенецки. И сега, след толкова години, ти, синът на твоя баща победител, както и синът на победения Пахомий Тенецки, също сте войници. Но виждаш ли, ти в Наполеоновата, той в австрийската войска, нямате еднакъв чин. Ти си поручик, а той е вече капитан, независимо, че ти е връстник. Това значи, че силните в тази съседна армия, която изгуби от вашите бащи миналата война, са с едно поколение по-млади от силните във вашата армия, където все още господстват престарелите ви бащи. Но с тях, с тези силни, сте очи в очи вие, слабаците, които и досега нямате никакви права, но ще носите цялата отговорност и целия риск на новата бойна свада. В нея, в новата война ще се сблъска вашето слабо поколение синове на някогашните победители с могъщите синове на победените. Затова се пази и си имай на ум, че иде часът на тежко изпитание за тебе...

(...)

– Кой е правият път, отче? – попита Софроний накрая. – Как се разпознава този път измежду останалите пътища?
– Ако вървиш в посоката по която твоят страх расте, значи си на прав път. И нека Бог да ти бъде на помощ...”

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

много мъдро! Наистина децата на силните често са слаби и обратното... Така, че дъщерята, в разказа има всички основания да се измъкие и да стане Силната!!!!!!!!!

Kudos to you! I hadn't thuoght of that!

Y2hp7A <a href="http://hrlcpktvvhfg.com/">hrlcpktvvhfg</a>

qfbkbg , [url=http://yzwoynmurlma.com/]yzwoynmurlma[/url], [link=http://ksgnqmkmwnop.com/]ksgnqmkmwnop[/link], http://bndwbdjcbrgr.com/