"Не се бъркай! Не се мешай! Не е твоя работа! Стой на страна!" А когато става въпрос за нас самите? А когато става въпрос за живота на нашите деца?А за децата на нашите деца? А за техните внуци? Не би ли трябвало от пасивни зрители да се превърнем в активни участници? Та това е и нашия живот?  Кой друг ще изживее живота ни освен нас?

Стоим си като зрители на футболен мач и се забавляваме, наблюдавайки как другите тичат след топката, как се ритат по глезените или си вкарат голове. Стоим по пейките  на стадионите, а понякога си спестяваме и това неудобство и просто си се излягаме с бира в ръка на дивана в собствения си хол. Какво по-хубаво от това? Те нека си тичат, падат, ритат, карат, вкарват, а ние ще се забавляваме. Да, ама това ни се превърна в навик, в начин на живот. Така се отнасяме и към игрите на стадиона, и към собствените си деца и семейство, и към решенията на Народното събрание, и към игрите на правителството, и към игрите на шефовете си и към...цялата си околна среда...Стоим си по средата на хола си с биричка в ръка, избягвайки всякакви рискови ситуации и прекарваме живота си като пасивни наблюдатели,  философски вдигайки рамене – "Няма, какво да се направи, това  е живота (съдбата, късмета, кармата), така ми било писано".

Събуди се зрителю, това писаното, си го пишеш ти самия.

Този живот, си го подреждаш ти самия, точно като мозайката на дъщеря ти или "легото" на сина ти.

Тя съдбата,късмета и кармата е резултат от твоите решения и избори. Каквото посял, такова си и брал.

Земята има нужда от теб! Планетата страда! Градът ти се задъхва! Улицата ти те спъва! Семейството ти те гледа с надежда! Образът от огледалото ти изпраща навъсен поглед всяка сутрин.

Събуди се зрителю! И слез на игрището! Превърни се в играч, участник. Активизирай се! Това е и твоята игра! Нашата игра! Играта на всички жители на планетата. Събуди се, зрителю! Очакваме те!