Продължаваше да диша дълбоко и ето че картината изплува пред него. Момичето от снощи, но в ролята на мъж се бе изправила през него и размахваше бич, който също като снощи се заби болезнено в него. Изпита силна болка. Това бе директора на цирка. Самият той бе участник в пътуващ цирк от минали векове. Момичето/мъж му се струваше огромно/мен, защото той самият беше джудже. И наоколо също така миришеше на страх. На силен парализиращ страх. Не смееше да мръдне. Знаеше, че ако се помръдне дори и на милиметър може отново да привлече вниманието на мъжа, а това означаваше и още удари с камшик. Наоколо имаше още хора, но никой не му се притече на помощ, защото според тях това бе в реда на нещата. Точно така се дресираха животните. Боже мой, те го третираха точно както и другите животни от цирка. Живееше в клетка и го освобождаваха само при тренировки и при представляния.

Ох, представлянията....това бе върха на униженията и болката. Тогава всичко се заливаше  със светлина, пейките се изпълваха с публика и той/джуджето трябваше да се премята по арената, точно така както го бяха драсирали по времето на безкрайните репетиции. За пред хората камшикът бе скрит, директорът се усмихваше, но джуджето много добре знаеше какво го чака след като публиката се разотиде и светлините угаснат. Тогава той се молеше горещо да го забравят, да го пропуснат дори и без храна, но да не получава поредната си порция камшичен бой, с който привършваше всеки божи ден.

Но ето, че този ден се случи нещо различно. В очите на директорът се четеше страх. Нещо в него се бе пропукало и страхът му започна да се излива навън. Той бе толкова вглъбен в себе си, че дори пропусна да заключи клетката на джуджето. Оттегли се рано в каравана си и се заналива с алкохол. Джуджето знаеше, че това е знак, че ще трябва да сменят местоположението си. Явно отново е дошло време за път. А може би и за него бе настъпил момента за голямата промяна? Изчака всички да заспят и се запромъква навън. Влезе в каравана на директора и издърпа камшика към себе си. Действаше леко и внимателно, но явно закачи нещо в тъмнината и то се стовари с трясък на пода. Директорът скочи на крака. Годините по пътищата го бяха научили на бързи реакции. Само така можеше да оцелее. Светкавично грабна камшика, който бе основното му оръжие и го размаха. Владееше го добре, но в тъмното и от изненада не успя да го насочи точно към целта и джуджето се размина с удара. В първия момент по навик се стъписа, но явно нещо в него се бе трансформирало, защото то се изправи с целия си ръст, скочи на стола и достигна ръката на директора. Имаше желязна схватка. Времето, прекарано в репетиции, не бе пропиляно и сега даваше своя ползотворен ефект. Стисна силно ръката, държаща камшика и прошепна твръдо: "Никога повече няма да ти разреша да ме удряш. Нито мен, нито когото и да е било". Леко завъртя дланта си, нещо припука и камшикът падна на пода. "Никога повече!"-повтори той и тръгна. Спокоен, здрав, силен, смел...свободен.

Знаеше, че нищо от това, което бе преживял до сега няма да се повтори. Бе издържал изпита си... освобождвайки съзнанието си, освободи и тялото си... Възвърна свободата си...

Младежът се размърда на стола си. Виеше му се свят. Гадеше му се. Все още около него миришеше на страх. Но този път видя и страха в очите на момичето. За миг проумя причината за да размахва тя така езика на камшика... Беше от страх. От какво би бягаше и тя?...

 

 

 

 

Добър разказ-илюстрация. Понякога въпросът е точно в назоваването (при-познаването) на проблема, който те освобождава от самия проблем :)). Ведъж ми се случи, но без ремисценции от прераждания (макар те да бяха причина за възникване на "ситуация" :) Беше много странно : самото назоваване - признаването, че си се напъхал в ситуация, която не е вече "твоя", освободи гръбначно-прищипан нерв. Който създаваше реалната болка от "фантомна ситуация". Не знам доколко е ясно. Но не ми се влиза в подробности. Смятам, че ти "образно" си го обяснила :)
Лек ден и успешна работа!

при една моя клиентка се получи от "мятане на гръб" на "чували" с чужди проблеми, или както ти го наричаш в "ситуация, която не е вече "твоя", т.е. поемане на отговорност за други хора. От тази тежест и невъзможността да разреши проблемите, които не са нейни на практика, тя страдаше от същата диагноза.
Отне й доста време докато се съгласи да освободи хората сами да си отговорни за живота и да разбера, че тя не знае всичко по-добре от всички.
Но се оправи и вече е добре.
Благодаря ти, че сподели..
Разбирам за какво говориш. Аз съм се връщала в предишни прераждания за да търся отговори и съм ги намирала. Това същото важи и за лечение на "нелечими" болести и болежки, или за "неразрешими" конфликтни ситуации с определин хора и т.н.

Целият живот е едно чудо - как се раждаме,как се изменяме ,как стареем...Каквото и да се случва с човек,той го приема,ако може го променя ,ако ли не,просто го приема.Не сме ли затова безпомощни понякога???

Може би още не можем да възприемем цялото величие и чудо на живота, а може би искаме прекалено много да го овладеем?

AFAIC that's the best asnwer so far!

Such a deep awnser! GD&RVVF

MIHquf <a href="http://rzwnranfrtmw.com/">rzwnranfrtmw</a>

OGrmYn , [url=http://izubhvxklpjr.com/]izubhvxklpjr[/url], [link=http://ymcowqoknqmb.com/]ymcowqoknqmb[/link], http://ajutdmxqxpjw.com/

jksjNa , [url=http://tasiqosnbkjp.com/]tasiqosnbkjp[/url], [link=http://uvgvdldpdlay.com/]uvgvdldpdlay[/link], http://uavfxbduwxdx.com/