От цикъла "Прераждания" – Той

Беше много топъл летен ден, всичко беше препечено "Дори и мозъка ми", усмихна се на ум той или по-точно Иронията в него. Вървеше по улиците на града с леко провлачената си походка, поклащайки бавно ръце. Нямаше за къде да бърза. Никой никъде по света не го чакаше вече. Беше сам и ненужен. Застаряващ тип с леко набола брада  и небрежно облекло. Вървейки, хвърляше по някои и друг поглед към витрините, хей така от безделие и скука. Нямаше пари за да купи нещо, "но за гледане не се плаща, нали?" – отново се самоиронизира той , но бързо добави– "а бе зависи и къде и кога". О, това го умееше. Беше се специализирал с годините. А доста се бяха натрупали. А бе, имаше талант за Иронията и това е. "Няма да се даваме, я?"- този път почти го изрече на глас – "И ние струваме нещо". Продължи да влачи крака по тротоара. Отдавна не бе попадал в тази част на града. Избягваше улиците на центъра. Имаше повече хора, а можеше и някои познат да срещне, който да забие съжалителния си поглед в него. Знаеше ги той тях, съжалителите. Задаваха някои и друг въпрос от рода "Как я караш?" и бързаха за отминат за да не ги застигнеш с отговора си. По-добре му беше сам. Така знаеше точно колко да се самосъжалява, колко да се самоиронизира, колко да се самоподкрепя за да му стига, да му е тамън. Знаеше си дозата. И както разсеяно рееше поглед, изведнъж цялото му тяло настръхна. Беше се оказал пред витрината на една галерия. В центъра й бяха поставили репродукция на някаква не толкова известна картина, която му бе позната до болка. Да, точно до болка. Цялото му тяло се бе смръзнало насред напечения летен тротоар и той не можеше да се помръдне. Само мозъка му бушуваше залят в огромен прилив на чувства и информация. Всъщност не точно на информация, а на липсата й. Беше се изпълнил с хиляди въпроси. "Какво е това? Защо така реагира? Защо шок? Как така познато? Какви са тези непознати чувства? ..."

Опита се да си поеме дъх и заедно с това да извика на помощ старата си прителка Иронията, която го е измъквала и от по-тежки и безнадежни ситуации, но нея я нямаше. Беше изчезнала, изпокрила се в някое ъгълче в дъното на съзнанието му. Вече не знаеше колко време стои през картината, а и не го интересуваше. Имаше толкова много други въпроси. Събра сили и се завлече до близката градинка и се отпусна на единствената свободна пейка под шарената сянка на едно дърво. Какво ли пък е това? Не му даваше мира този въпрос. Какво се случва? Знаеше, че е сериозно, но още не можеше да реши дали е болен, дали сънува или е нещо още по-страшно като например, че ...е полудял... Всеки път, когато пред него изникваше образа на картината, дишането му се учестяваше и ми се виеше свят..."Май е от жегата" – подсмихна се завърналата се Ирония. Но дълбоко в себе си той знаеше, че не е така...

Рисуването..., ах рисуването...винаги бе искал да рисува..., но някакъв силен и строг вътрешен глас назидателно и ехидно му шепнеше – "Всичко Мара втасала, само дето не е зарисувала", с което отрязваше всички понататъшни стремежи и стъпки в тази насока. И той спираше до тук... и... и избираше нещо друго, по-полезно, по-добро за другите, нещо по-практично... Е, всъщност знаете как е... "Изкуство къща не храни" – подхвърли Иронията, а той кимна със съгласие – "Така си е!"

Какво се сети точно сега за рисуването? От къде изкочиха тези мисли? Отдавна го бе погребал в себе си. Беше послушал родителите си и бе избрал практичния път на инженера. "А бе, практичен, практичен, ама виж докъде я докара" – отново му се надсмя Иронията. Вярно е. Бе само малко над 50-те, а вече бе излишен и ненужен. Всичко, което бе учил и работил вече не съществуваше. Ликвидираха  и него, онези дошлите на власт през 90-те ликвидатори. Лесно се ликвидира, лесно се унищожава, може да го наречем и преход, ама преход към какво? Бе учил история – имаше чести смяни на един обществен строй с друг, от едно правителсво с друго. Ама имаше замяна. За ликвидация като преходен път за пръв път чуваше, а и не само чуваше, но и беше жив свидетел. Ликвидираха, яко ликвидираха, а после ликвидираха и следите си от ликвидацията. Ликвидация като обществен строй...тъжно, а и страшно, жестоко...ликвидираха човечеството, света, планетата. Отново потъна в мисли...
(следва)