Но пред очите му изкочи картината от витрината. Виждаше всички детайли, като че той самият я бе рисувал. Познаваше я...познаваше я до болка...От къде ли дойде тази болка...огромна вълна от тъга го заля...тъгата от страшна и безвъзвратна загуба. Беше загубил нещо... нещо близко и любимо...нещо безкрайно скъпо... Болката го превзе и стисна сърцето му. Дъхът му спря...Умираше ли?...Вече окончателно загуби представа за времето и мястото и тогава....

Пространството пред него се  изпълни с нова картина...пейзажа от витрината, но беше жив..., истински... А той стоеше по средата на това безкрайно красиво и просторно поле и го рисуваше. Пак беше жега, пак беше по обяд, пак беше гладен, но имаше и нещо друго...имаше живот, ентусиазъм, възторг, муза, творчество, учестено от вълнение дишане... Имаше любов, влюбеност...във всичко това наоколо. Окото му фиксираше всеки детейл и го пренасяше с умели движения върху платото. Целият се бе зацапал с разноцветни бои, палитрата му бе изпълнена с нюанси, а той нищо не забелязваше. Само бързаше лакомо да грабне цялата тази красота от цветове, светлини и сенки и да я пренесе на платното, да я запечати преди слъцето да се премести и са промени всичко. Така беше..само едно помръдване на облаче и всичко трябваше да започва от начало. А не искаше ..всичко бе толкова великолепно и съвършенно. Не искаше да се променя..."Ох, миг мой поспри!"...

Беше вече късен след обяд, дори привечер когато привърши. Беше най-щастливия миг от живота му. Това бе най-съвършенната му картина... Бе постигнал това, за което бе вложил години от работата си, цялото си време и внимание...Бе успял...

Положи картината на тревата, сгъна триножника, прибра тубите в торбата, огледа се за последен път и пое към дома си. Вече предвкусваше вечерята. Доста бе изгладнял. Сигурен бе, че жена му щъка из къщата и подвиква на децата им. Имаше две прекрасни същества, т.е. със съпругата му ставаха три, подсмихна се той и се почувства най-богатия и щастлив човек на вселената... Подсвиркайки си пресече хълма и усети миризма на изгоряло. "От глад ще е ...", весело се засмя. С приближаването му миризмата се увеличаваше, а веселото му настроение спадаше. Обзе го любопитство, което премина в тревога "Какво ли е станало?" и тогава първо чу, а после и видя ... това бе краят на света...

Вече ясно си спомни – димящите пепелища, струпани на мястото, където до преди няколко часа имаше сграда, хората насъбрали се наоколо и той нелепо стиснал прясно нарисуваната картина, триножника и глупаво застинала усмивка. Още помнеше събиращите се мускули по лицето си. Нямаше как това да е истина. Не можеше да бъде. Просто бе невъзможно... Господ не можеше да допусне това... не е сега, не и днес, не и с него, не и тях...."Не-е-е-е-е-е!" – изкрещяха гърдите му, "Не-е-е-е-е-е!" – отказваше да приеме съзнанието му, "Не-е-е-е-е-е!" - се сви от болка съцето му.

Беше го обзело пълно отричане. Можеше с часове да повтаря "Не-е-е-е!" Силен гняв го разтърси, породен от безкрайно-дълбокото чувство за несправедливост и вина. Тогава той се изправи, погледна към същото това небе, което до скоро предизвикваше възторг и влюбеност и изрещя "Ето ти ги, Господи, нали това пожела, ето ти ги" – хвана четките си и ги разчупи на две – "Ако това е цената на моите картини, заклевам се, че повече никога да не се докосна до четка" – и ги захвърли на страни. Гневът бе страхотен и мощен. Клетвата бе страстна и истинска. И тя бе чута...дори и там високо горе, над дима от пожара и над леките перести облаци на изтичащия ден, над изникващите от нищото първи звезди...

Изпразнен от любов, семейство, страст, живот, художникът се повлече по пътищата. Не знаеше на къде, кога, за какво... просто нямаше сили дори да сложи край на съществуването си, на това безкрайно безсмислено влачене по случайни посоки... Нямаше раздъсък, нямаше представа за нищо, което ставаше около него, нямаше чувства. Това до някъде му помагаше да оцелее, но не и да живее...Светлинката в него бе загаснала. Така и умря, в съня си, свит на завет до един каменен зид. Общинарите го намериха и го  хвърлиха в безименен гроб. Но явно картината бе оцеляла, явно някой сигурно я бе оценил и прибрал, явно тя бе останала жива, явно че светлината събрана в нея бе останала да грее... Точно тази картина бе видял днес бившият инженер, настоящия ненужен скиталец, на тази случайна витрина...

Отвори очи. Видя пред себе си светлина. От картината ли идваше тя? Беше ли истина всичко това или сънуваше? Наведе уморено очи и срещна ръцете си. Погледна показалеца си...беше изцапан с небесно синя боя...точно такава...като от картината....истинска...

А може би рисуването като всяко друго изкуство създаваше живот, а не го отнемаше? "Заслужаваше да се обмисли" – поклати глава той и се усмихна безпричинно. Този път усмивката му бе чиста от всякаква ирония....

Ирония-я-я,...къде ли си се запиляла пак?