Всички сме деца на Вселената

А циганката, отново, отново си отиде... Да, това е циганката от моето детство. Отиде си, този път си отиде окончателно и безвъзвратно. Каква прелест, каква свобода, каква магия, какво безмълвие, каква тишина... Тихо е...снегът си отиде...,а заедно с него отминаха и стъпките на съпътващата ме толкова години бедна и мръсна циганка – циганката от моето детство. Как тя навлезе в живота ми ли? С думи... само с думи... с нищо друго... тя дори не е реална...не съществува...тя е сборен образ на всички други циганки, бедни и мръсни жени, които съм виждала през живота ми. Но беше там...вътре в мен...в съзнанието ми и защо ли?

Защото когато бях малка нямахме бани по жилищата си и ходихме на градска баня. Един път седмично. Вечер, късно, когато майка ми се връщаше вече уморена от работа.Там имаше огромни опашки и се чакаше с часове. Мразех това. Мразех да чакам, мразех да ми е студено. Мразех другите да ме оглеждат гола. Мразех майка ми да те търка до зачервяване. Според мен това си беше чист тормоз и аз мразех това. Това, което майка ми реши е, че аз мразя да се къпя и мразя чистотата и все ми викаше, че приличам на циганка. За мой късмет в нашия квартал имаше цигани и аз много добре знаех какво е това. Дори имаше една семейна шега, че сигурно са ме разменили с някоя циганка в родилния дом, щом толкова съм мразела да се къпя и да съм чиста. Това толкова пъте ми бе повтаряно, че аз явно съм им повярвала а явно и те също, защото дори и когато се преместихме да живеем в апартамент и имахме своя лична баня (благодат!) и аз започнах да се къпя всеки ден, майка ми не преставаше да възклицава – "Не мога да повярвам! Да не повярва човек на очите си!" Това се повтаряше доста често докато не я поканих на разговор (бях вече доста голяма и осъзната) и й обясних, че аз обичам да съм чиста, но не обичах да ходя на баня късно вечер, зимата в студа. Каквото и да съм й казала, майка ми разбра и ме остави на мира, но в моето подсъзнание "циганката" остана. Това, което толкова време ми го бяха повтаряли,че ще стана като нея, толкова ме бяха плашили с нея, че ако не сбушам ще ме вземе, че явно тя бе заела доста солидно място в съзнанието ми и ви вдъхваше страх. И аз някъде там вътре бях решила, че каквото и да стане, каквото и да направя, аз ще съм като нея. Облечена съм да съм "бедна и мръсна", че това е съдба от която не можеш да избягам... До днес. Днес й казах сбогом. Видях я. Погледнах я смело в очите и й казах "До тук! Време е да се разделяме. Това е бъдещето, което ме чака. Благодаря, че беше с мен. Но пътищата ни са различни..." И тя пое...навела глава, но без да се обърне нито миг назад. Точно като мен...но и с тази разлика, че аз избрах категорично и смело пътя на другата жена...