Той отново се беше надвесил над нея и се хилеше гадно с цялата си омазнена, потна уста, от която течаха свободно  и изобилно лигите му. "Боклук си ти, боклук. Освен мен няма кой да те погледне. Виж се на какво си заприличала. На боклук. Виж си дрехите, косата, лицето. Мръсотия. Бъди благодарна, че поне аз те търпя." Мъжът самодоволно се изкиска и се изтърколи настрани. Минути след това спеше, хъркайки грамогласно. Беше я изнасилил за пореден път. Той го наричаше по друг начин, твръдеше, че тя "сама си го търси", но тя знаеше, че не е така. Знаеше, че не е истина, но за "боклука" му вярваше. Защото ако не беше така, сигурно и някой друг освен него щеше да я погледне и хареса. Явно наистина беше боклук, след като само човек като него я примемаше до себе си. Явно само това заслужава.

Живееше с него. Нямаше друг избор. Нямаше никой друг. Беше сираче. Никой не я искаше. Никой не я познаваше. Нямаше къде да отиде. Беше Боклук. Той и така я наричаше. Винаги се обръщаше към нея така и все и повтаряше "Каквото и да стане, каквато и да пораснеш, едно не забравяй – Боклук си!"

Скочи стресната в съня си. Изкрещя от изненада.Съпругът й се бе надвесил над нея и й говореше нещо, но тя чуваше само "боклук, боклук". Струваше й се, че вижда  същото лице от съня си. Същата брадясала физиономия. Гледаше я с други очи, но вътре в себе си, тя бе сигурна, че той вижда в нея само боклук. Не беше на себе си. Нещо се беше отворило и разплискало в нея. Още не знаеше какво е, но знаеше, че е важно. Гласът я преследваше "ти си боклук, боклук". Той ечеше в ушите й, тласкаше я на ляво и дясно и тя на можеше да остане на едно място . Трябваше да излезе, трябваше й въздух. Наметна палтото върху нощницата си и отвори въшната врата. Знаеше ,че съпруга й говори нещо, но гласът в нея крещеше толкова силно. "Боклук, боклук". Тръгна на посоки. Не можеше да се спре, трябваше да се движи, иначе щеше да полудее. А дали вече не беше полудяла? "Боклук, боклук – ехиден смях – ти си само един боклук." Продължаваше да върви без посока. Луташе се не само в мислите си, които бушуваха в главата й, но и по улиците на града. Спря чак, когато видя пред себе си морето. Навикът й я бе завел отново на любимата скала. Тук идваше винаги, когато имаше нещо неразрешено и измъчващо я. Седна на нея и сега. Намери сили да седне въпреки, че толкова й се искаше да скочи. "Боклук, боклук" – вълните се блъскаха в скалата.

Хората изхвърляха бокука си тук. Имаше остра миризна на загнило. Тя достигна до носа й заедно с  полъх на вятъра и я събуди от кошмара, в който бе попаднала. "Бокук при боклука отива" – присмя се ехидно на себе си. А може би трябваше да постъпи точно така невъзпитано и безотговорно като тях и да изхвърли боклука си в морето под нея? Наведе се силно напред. Та нали цялата бе само един стар, ненужен никому боклук, една безсмислена лоена топка, или както съпруга й я наричаше в яда си "фабрика за лайна". Сега съвсем отчетливо чу гласа му – "По цял ден нищо не правиш, само стоиш пред телевизора, гледаш сериали, ядеш и спиш. Виж колко си надебеляла. Нищо не правиш, по цял ден нищо не правиш." Същото казваше и майка й, когато се връщаше от работа "Пропиляла си целия си ден – нищо не си свършила".

А бе свършила толкова много работа – беше размисляла, беше мечтала, беше рисувала, беше подреждала куклите си, беше изписала и скрила лисчетата със стихове, беше гледала през прозореца, беше... После, след години беше  пораснала, но пак се повтаряше същото дори и когато беше изпрала, измила, изчистила, сготвила, погрижила се и приспала децата, беше...не, не беше мечтала, защото вече нямаше мечти. Свършиха се, в момента в който се омъжи и два месеца след това, разбра и за кого всъщност се е омъжила. За убиец на мечти...Попита го за какво е мечтал като малък, а той я сряза като с нож – "Глупачка!" Каза му, че иска да има деца – той отсече – "Не сега!" Но успя. Успя да си "открадне" две деца, да си ги отгледа, да ги изучи...дали ги научи да мечтаят? На помни! Не сега! Не за децата е въпросът, а за това, че тя няма мечти. Отново се върна там, където умряха всичките й мечти. Помни този ден. Страшно беше. Пречупиха я. Накараха я да се почуства виновна от това, че бягаше от мръсотията около себе си. "Какво пак си се размечтала. Виж какво става около теб, а ти мечтаеш, хвърчиш. Слез на земята. Събуди се". Не искаше да се събужда. На земята беше мръсно. Беше пълно с боклуци и за това тя се рееше по облаците. Поне там бяха останали чисти места. Бягаше от боклука около себе си, но не успяваше, защото хората с огромна скорост произвеждаха такова огромно количество с боклук, че вече не само тя, но и цялата Планета се задушаваше.

Боклукът я придружаваше навсякъде, където отидеше. Вече не остана чисто местенце на планетата. Ето сега, съобщиха, че и от Еверест са смъкнали тонове с боклук. На каквото и да говореше, чак сега разбра – боклука тя си го носеше в себе си... от онзи сън, от онзи миг, когато онзи мъж я беше изнасилил, омърсил, подиграл, изхвърил семето си в нея, но и заедно с него и презрително я бе белязъл за цял живот с печата "боклук". И я бе захвърлил там насред нищото, точно като ненужен никому боклук.

Трябваше ли да го носи още със себе си. Беше ли й още необходим? А какво ще стане, ако в тази нощ, точно в тази нощ, там в близост до морето, където толкова хора изхвърляха реалните си боклуци и тя изхвърли своя душевен боклук? Ще й олекне, ще се изчисти...а после... "После ще мислим за после, а сега просто събери сили и изисти боклука от себе си... онзи, който ти лепнаха там, в една също така тъмна страшна нощ, която не свършва вече петдесет години...."