Достойнството

Какво е то? Как се строи? Как се печели? Как се съхранява? Как и къде се проявява?

Може ли една робска душа да има достойнство? Как се раждаме достойни или роби?

Как се превръщаме в роби? Какво е роб – човек с ограничена физическа свобода или умствено ограничен?

Не случайно, когато искат да завладеят една нация, раса, народ, маса от хора или индивид първо ги удрят по достойнство – културата, паметниците, спомените, скъпите спомени, традициите, любимите и ценни хора или вещи. Морално смазания човек е лесен и победим. Да ти смажат духа, морала, достойнството – това е победа над твоето съзнание. Защото свободата и робството съществуват САМО в нашето съзнание. Да победиш духа на един човек е доста по-трудно от колкото да го победиш физически.

Ако искаш да го победиш само физически можеш да наемеш двама мускулести помощници, които да го държат и така да му отнемат правото за защита и ти да си проявиш цялата физическа сила и духовна слабост в битката "трима срещу един". Това е гледка, на която сме свидетели ежедневно – физическата сила побеждава. Но чудното е, че и тези малките и слаби физически, ако са морално силни, духовно закалени си остават бити, ама непобедени. Свободни. Достойни. И ги помнят като победители.

Какво ни прави такива достойни победители? – Съзнанието, че сме такива. Има хора, които са били свободни и в концлагерите, зад решетките и телените мрежи. А има хора, които са роби и насред полето и сред джунглите на Амазонка или по склоновете на Тибет.

Да си свободен или роб (жертва) е душевно състояние, а не физическо.. Виждали ли сте куче дресирано с бой? Господарят му го бие, а то му лиже ръката, върти опашка и му се радва. И да го пусне невързано то няма да избяга. Защото е с пречупена воля, смазано достойнство. Вижда ли сте и такива хора? Да! Вярвам ви. Аз също. Бият ги,тормозят ги, ритат ги , а те въртат и се радват.И отвързани не бягат. Не напускат, не променят нищо. Просто свикват. И дори оправдават побойника – "той си е такъв, това е само защото си е пилнал, иначе е много добър човек и т.н."

Това е само защото виждат в него господар, а себе си като жертва, като роб. Пречупена душа, пречупена воля, с пречупено достойнство.

Веднъж пречупеното достойнство се лекува трудно, по трудно от счупена кост, но  е възможно. Колкото на по-ранна възраст са го пречупили, толкова по трудно се лекува, защото жертвите не помнят друго състояние, те смятат че са се родили жертви, роби. Те имат промито съзнание на жертва. И като такива, те ще попадат в различни, но и подобни ситуации, в които ще са винаги в ролята на жертви. И няма значение дали са ги излъгали с рестото, дали са им откраднали парите, дали са ги предредили на опашката, дали не са им платили заплатата,или са ги изоставили – те остават жертви. Първо в съзнанието си, а след това и на практика в живота.

За това тези, които вдигнат глава и се усмелят да излязат от тази роля, от този начин на живот,  трябва първо да направят трансформативна промяна в начина си на мислене и чак след това в начина си на живот. Защото ако ли пък не, дори и да напуснат господаря си, те само ще го сменят с друг такъв.

И това валично не е само на индивидуално ниво. Съществува също такова колективно съзнание, национално съзнание. Всенародно съзнание на жертва, т.е. на безпомощност, отчаяние, обреченост. Съзнание на "нищо не може да се промени, нищо не може да се направи, такъв е животът, късмета, съдбата, правителство".

И хора (народи) с такова съзнание се виждат малки и безпомощни и обикновено чакат помощта, спасението да дойдат отвън. От някой по-голям и по-силен.

Може би бъркам, но ми се струва, че и в България е разпространено това съзнание на малкия, безпомощен, отчаян човек. Напоследък чувам все едно  и също "сега по време на кризата,сега времената са трудни" и т.н. Но така е било и по времето на моите родители, на моите баба и дядо, а сигурно и преди тях. Винаги времената са трудни, винаги има кризи, въпросът е какво правим с тях.

Може би в българската история вече има няколко "спасявания" от "Големия брат", може би имаме и 500 години, през които ни е налагано робското съзнание, може би сме преживявали и доста войни, може би сме и една не толкова голяма държава, но факт е, че има и други такива държави с по-малко от българското население,по-малко природни дадености, по-малка площ,но които имат по-високо от българското достойно съзнание и това е най-голямото им национално богатство. Те не са заети през цялото време да се оплакват от живота си, правителството, съседите, цените, кризата, безработицата, жената, мъжа, децата… те просто правят лимонада от лимоните, които им предлага живота, съдбата, кризата, историята, времената. Те се справят ДОСТОЙНО със ситуацията сами, а не седят на сянка с биричка в ръка и не чакат някой да дойде да ги спаси докато те хвърлят заровете на таблата. Защото историята вече го е доказала  спасители няма – има поробители. А такива вече си имаме и местно производство.

Просто дойде време да се събудим и да разберем че ние сами трябва да поемем отговорност за положение, в което сме, да запретнем ръкави и да си свършим работа сами. Да се спасим по метода на Барон Мюнзоузен. Само така самички, дърпайки се за косата ще излезем от блатото, в което влязохме пак сами.