Днес ще бъда откровена, откровена до край, защото ми писна и си мисля, че ако не го кажа така направо пак ще си остана неразбрана.

Казвам в прав текст "Писна ми от упреци!" това е! Не искам повече упреци в живота си. Каквото съм – това съм! Факт! Не искам повече да ме упрекват. Искам да ме хвалят, да ме милват (с думи и ръце), да ме прегръщат, да ми правят комплименти. На кратко да живея, дишам, работя, творя в позитивна среда. И защо ли така? И защо ли сега? Защото прелях. Защото се осъзнах. Защото вече наистина ми омръзна. Не искам повече така – да живея в среда, в която да ме упрекват, критикуват, унижават, да ме давят в лоши и негативни думи и непрекъснато да ми казват по каквато и да е форма – това, което си, не е това, което трябва да си за да те харесваме. Добре – въпрос на вкус – аз се харесвам.

До този момент, буквално до този, настоящия, живеех със страх че някой ще надникне над рамотото ми и ще каже важно и авторитетно – Не така! И за това, когато работех, а сега когато и рисувам искам да съм сама. Защото пак ще се появи някой по-голям майстор, който ще ми размаха пръст и ще каже – "Не си права, ти не можеш, ти не знаеш как! Аз ще ти кажа как се прави това!" Все съм нащрек, че ме залеят отново в упреци. А е имало и такива времена.

Достатъчно господа! Вече не ми се плува в това море от упреци. Там вече съм се давила достатъчно. И не смятам, че само за мъртвите се говори "или хубаво, или нищо". Трябва ли да умра за да заслужа това?

Защо ли пак по навик отворих неправилната врата? Или по-точно защо ли отново се отворих към неправилната врата? Защо ли пак като малко дете, което тича с рисунката си към майка си за да получи поне една добра дума, прегръдка, похвала, аз отново и отново отварям една и съща врата СЛЕД КАТО ЗНАМ, ЧЕ ТАМ МОГА ДА ПОЛУЧА САМО ПОРЕДНИЯ СИ УПРЕК, КРИТИКА, ПОПРАВКА, НЕГАТИВИЗЪМ!! ПОРЕДНОТО ДОКАЗАТЕЛСТВО ЗА НЕДОСТАТЪЧНОСТ!!! Защото зад тази врата е това, което има.

 

Аз съм достатъчно красива, умна, здрава, богата, талантлива, приятна, симпатична, отзивчива, талантлива ЗА ДА СЕ ХАРЕСВАМ САМА.

Надявам се, може би? Не! сигурна съм! че това не е повредния, а последния път, в който ще направя същия грешен избор, да търся нещо, където го няма и отново и отново да излизам наранена, разочарована, обидена, наранена, удавена в упреци!

В това море вече бях. Благодаря, Господи, за урока. Изглежда, че трябваше да се явявам безкрайно много пъти на поправителен за да го проумея най после – Там позитивизъм НЯМА и жалкото е, че и НЯМА да има. Трябва да приема нещата каквито са и да продължа нататък. Позитивизъм – не от тази врата!

И трябва да реша, кое ми е по-важно да стоя пред вратата и да чакам нещата зад нея да се променят и аз най-после да получа това, за което съм  мечтала или да се примиря и да продължа.... и да потърся друга врата. Защото не значи, че това което търся го няма по света, това само значи, че това което търся го няма зад тази врата.

Довиждане, Господа, аз продължавам търсенията си по света...

А упреците ви ли? Те просто ще преминават през мен, без да успяват да се задържат, да ме засегнат, да ме удавят.

Как го постигнах ли? Престанах да ви вярвам :))))))

 

Аз приключих с упреците в живота си.
Вече задоволих всякак своя глад за упреци. Сита съм

ако един човек само го упрекват, той се обезверява.
Ако само го хвалят , започва да тъне в самодоволство.
И в двата случая с развитието на този човек е свършено.
Би трябвало да е на принципа "така е добре, но можеш и повече".
Стойчо

:)

Вместо упреци може да се използва подкрепа, поощрение, стимулиращи действия и думи, мотивация, повишаващи енергията ни, даващи ни тласък да продължим, а не да спираме.
"До тук добре"- казал падащия от 15-я етаж, когато стигнал до 8-я :))))